— Ето — каза. — Колко ни е хубавичко и уютничко тук.
Били започна да отпива от чая си. Тя също. За около половин минута и двамата мълчаха. Но Били знаеше, че тя го наблюдава. Тялото й бе полуизвърнато към него и той усещаше очите й върху лицето си как го наблюдават над ръбчето на чашата. От време на време до ноздрите му долиташе някаква особена миризма, която като че ли се излъчваше направо от тялото й. Въобще не беше неприятна и му напомняше… всъщност, не беше съвсем сигурен на какво му напомняше. Мариновани орехи? Сурова кожа? Или пък на болничен коридор?
— Мистър Мълхоланд беше страхотен любител на чая — най-после се обади тя. — Никога в живота си не бях виждала човек да пие толкова много чай, колкото милият, симпатичен мистър Мълхоланд.
— Сигурно си е заминал съвсем скоро — каза Били. Той все още премяташе двете имена из ума си. Вече беше убеден, че ги е виждал по вестниците — в заглавията.
— Да си е заминал ли? — изви вежди тя. — Но, мило мое момченце, той никога не си е заминавал. Все още е тук. Мистър Темпъл също е тук. Те са на третия етаж. И двамата заедно.
Били бавно остави чашата на масичката и се втренчи в хазяйката си. Тя му се усмихна, а после протегна бялата си ръчица и нежно го потупа по коляното.
— На колко си години, миличък? — попита го.
— На седемнайсет.
— Седемнайсет! — извика тя. — О, това е идеалната възраст! Мистър Мълхоланд също беше на седемнайсет. Но мисля, че той беше мъничко по-нисък от теб, всъщност, сигурна съм, а и зъбите му не бяха толкова бели. Знаеш ли, че имаш изключително красиви зъби, мистър Уивър?
— Не са толкова добри, колкото изглеждат — отвърна Били. — Отзад имам купища пломби.
— Мистър Темпъл, разбира се, беше малко по-възрастен — продължи тя, без да обръща внимание на забележката му. — Всъщност, беше на двадесет и осем. И въпреки това, никога нямаше да се досетя, ако не ми беше казал. За нищо на света нямаше да се досетя. По тялото му нямаше нито едно петънце .
— Какво?
— Кожата му беше точно като на бебе.
Настъпи тишина. Били взе чашата си, отпи от чая и отново внимателно я постави на масичката. Чакаше я да каже още нещо, но жената бе потънала в обичайното си мълчание. Той седеше, гледаше втренчено право пред себе си, към най-отдалечения ъгъл на стаята, и хапеше долната си устна.
— Този папагал — най-после проговори Били. — Знаете ли, че напълно ме заблуди, когато за пръв път го видях през прозореца от улицата. Можех да се закълна, че е жив.
— Уви, вече не.
— Страхотно сполучливо е направен. Изобщо не изглежда умрял. Кой го е правил?
— Аз.
— Вие ?
— Разбира се — отвърна тя. — Предполагам, че си видял и моя малък Базил? — тя кимна към дакелчето, така удобно сгушено пред камината. Били го погледна. И изведнъж осъзна, че през цялото време това животно беше точно толкова тихо и неподвижно, колкото и папагала. Той протегна ръка и лекичко го докосна по гърба. Кученцето беше твърдо и студено и когато разроши козината му с пръсти, кожата отдолу бе сивкавочерна, суха и идеално запазена.
— Мили Боже! — възкликна. — Това е направо удивително. — Той се обърна и погледна с дълбоко възхищение дребната женица на канапето до себе си. — Трябва да е ужасно трудно да направиш такова нещо.
— Ни най-малко — каза тя. — Аз сама препарирам всичките си любимци, когато умрат. Искаш ли още една чаша чай?
— Не, благодаря — отвърна Били. Чаят имаше едва доловим вкус на горчиви бадеми и не му беше харесал.
— Ти нали се записа в книгата?
— О, да.
— Това е добре. Защото по-късно, ако случайно забравя името ти, винаги мога да сляза тук долу и да си го припомня. Все още правя това почти всеки ден с мистър Мълхоланд и мистър… мистър…
— Темпъл — каза Били. — Грегъри Темпъл. — Извинете ме за въпроса, но освен тях, никакви други посетители ли не е имало тук през последните две-три години.
Тя задържа чашата високо в едната си ръка, леко наклони глава вляво и като го изгледа с крайчеца на очите си, отново го дари с нежната си усмивчица.
— Не, миличък — каза му. — Само ти.
© 1979 Роалд Дал
© 2003 Правда Митева, превод от английски
Roald Dahl
The Landlady, 1979
Сканиране и разпознаване: ira999
Последна редакция: Alegria
Издание:
Роалд Дал. Разкази с неочакван край
ИК „Унискорп“, 2003
Художник: Валентин Киров
ISBN 954-8456-56-7
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14677]
Последна редакция: 2009-11-27 18:00:00