Добри Жотев - В „Маркова бачия“

Отиваха си последните октомврийски дни. Времето беше все още топло и слънчево, но трева за добитъка имаше малко. През свободното от училище време изкарвахме воловете на паша. Храните бяха прибрани, нямаше забранени мерѝ, та можехме да пуснем говедата на воля и спокойно да си учим уроците или да играем.

Един ден нашата група — пет момчета, ученици в прогимназията — се събра и започна спорове къде да закарам добитъка. Искаше ни се да идем в Маркова бачия. Тая местност имаше хубави полянки и за паша, и за игри. Но Маркова бачия беше много далече от селото. Хората смятаха, че през нея минава една от вълчите пътеки. И наистина преди три зими на това място беше разкъсан на път за дома един войник отпускар. Миналата година глутница нападна стадото на нашия съсед.

Дълго спорехме. Беше ни страх. В края на краищата Каро, който беше най-голям, най-опитен и смел между нас, отсече:

— Отиваме, момчета!

С това споровете приключиха. След един час бяхме в Маркова бачия. Воловете затърсиха трева по валозите, а ние, прехласнати от слънчевите полянки, започнахме да играем на „прескочикобила“. Тая игра беше една от любимите ни. Състезавахме се кой ще скочи най-високо и най-далече. Състезанието спечели Каро. Запъхтени и зачервени от играта, поздравихме нашия любимец за победата, а той стреснато се озърна и каза:

— Момчета, играта си е игра, но добитъка забравихме. Някой от нас трябва да наглежда воловете. Сега е късна есен, а какво място е Маркова бачия, знаем всички.

Млъкнахме. Никой не искаше да стои на отсрещното хълмче, когато другите играят. Нямаше как — хвърлихме „чоп“. Падна се да бъде пазач Марин, най-големият любител на игрите. С наведена глава и недоволно свити вежди той се запъти към своята наблюдателница, като от яд подритваше попадналите под краката му камъчета.

Ние, останалите щастливци, намислихме да играем на челик. Но нямахме подходящо дърво за играта, та аз отидох да потърся.

На двадесет-тридесет крачки от мястото, където бяхме, видях едно интересно мравешко шествие. Кой от нас не бе виждал мравки? Обикновено те сноват по земята, улисани в работа. Тия, доста едри и черни, вървяха в гъста, подобна на войнишка колона, дълга няколко разкрача. Озадачен, повиках другарите си.

Каро предположи:

— Тия мравки са тръгнали на война!

— Я, на война! — зяпна го в устата Ваклинчо.

— Да, да, само така е — продължи Каро. — Ето, строят им е войнишки. Интересно, кои мравки ще нападат и къде са те?

Виргил, ниско набито момче, се обади, че мравките може би вече са воювали и сега се връщат.

— Не — възрази Каро, — ако е така, редиците им щяха да бъдат разпокъсани!

Умувахме ние, а през това време мравешката колона извървя доста голямо разстояние.

Каро продължаваше да прави догадки:

— Напредват все в една посока — на запад. Значи, имат определена цел — навярно някой мравуняк. Тогава мравунякът, към който са се насочили, трябва да се намира някъде натам…

Той помисли, помисли и изведнъж възбудено нареди:

— Момчета, тръгвайте всички ей на тая страна и търсете мравуняк. Не може да няма!

Пръснахме се и затърсихме. Тук, там, открихме го. Той се намираше на десетина крачки от мястото на напредващата мравешка армия. Обитателите му, едри червеникави мравки, кръстосваха, спокойно заети с работата си. Едни влачеха клечици, други — зрънца. Не подозираха опасността.

Каро погледна към мястото на черната мравешка колона с възмущение.

— Виж ти, ония черните са нападатели. За какво ли им е притрябвало да връхлитат върху чуждия мравуняк?

Петко, късокракият, разпалено извика:

— Момчета, да стъпчем черните гадини и толкова!

— Не — възпротиви се Каро. — Нека почакаме! Да видим все пак: наистина ли са тръгнали на война!

Върнахме се при черните мравки. Те бяха извървели неочаквано голямо разстояние. Започнахме да следим пътя им.

Изведнъж съзряхме няколко мравки от червените. Те се връщаха бързо към своя дом. Личеше, че са неспокойни.

— Усетили са вече — рече Каро и хукна към мравуняка, ние след него. Там картината беше променена. Всички мравки сновяха възбудено. Някои се събираха на групи. Групите се превръщаха в редици. Неусетно от източната страна на мравуняка се проточи армията на червените мравки. Те бързаха да посрещнат нападателите, преди да са се добрали до жилището им. Но черните вече бяха пристигнали. Двете войски се удариха. Започна боят. Черните успяха да се врежат от едната страна и някои от тях се добраха до мравуняка. Нахълтаха бързо в отворите му и започнаха да извличат оттам бели зрънца. Знаехме, че тия бели зрънца са нещо като крави на мравките. Сокът, който изпускат те, им служи за храна.