Добри Жотев: Неро

Петте ни едри овчарски кучета с големи глави и рунтави опашки бяха винаги при стадото. Неро стоеше в къщи. За разлика от своите събратя той имаше малка глава, тънка опашка и гладък, късичък косъм. Муцуната му беше остра, а нозете и тялото дълги. С катраненочер гръб и бял корем, Неро не блестеше със сила на зъби и мускули, затова пък, ела го виж, когато пусне дългите си крака. Той бягаше не като другите кучета — ситно-ситно. Хвърли се напред, нозете и тялото му се опънат и образуват права линия, сгъне се след това, задните му крака отиват на мястото на предните, предните пък на мястото на задните — иди го гони.

Едно лято Неро бе дошъл заедно с мен някъде из къра. Не забелязах кога се е отдалечил да търси дивеч. Любимо занимание му бе да открива зайци, да ги подгоня и улавя. Бързоногите дългоухи рядко можеха да му избягат. Наблизо имаше стадо. Няколко овчарски кучета подушиха Неро и с лай се спуснаха към него. Изтръпнах — ще го разкъсат. Бях доста далече и нямах време да изтичам и прогоня нападателите. Завиках с цяло гърло: „Нерооо.“ С тоя вик исках да го предупредя за опасността, за да избяга. Неро изтълкува моето предупреждение тъкмо наопаки: „Дръж се, аз скоро ще дойда“, и вместо да побегне, настръхнал зачака. Скоро кучешката група връхлетя, отгоре му и набързо го смете. Не можех да го зърна между главите на ръмжащите овчарски кучета. Помислих, си, че с него е свършено, когато той изскочи из кучешкия куп. Разбра какво трябва да прави и пусна краката си. Озверените кучета го погнаха, но как ще го настигнат? Смешна и безпомощна изглеждаше гонитбата им. Без да се напряга като тях. Неро веднага ги откъсна и така се отърва. Кучетата потичаха, потичаха, па току спряха отчаяни. От време на време по някое само пролайваше ей така от яд.

Неро беше не само ненадминат бегач, а и много възприемчив. Само намери начин да разбере какво се иска от него, и той ще го направи. Бях го научил да стои на задните си крака, да прескача въже, да носи с устата си разни вещи. Понякога му възлагахме полезна работа и той я вършеше отлично.

Имахме овощна градина. Дойдеше ли време да се берат и прибират в избата узрелите сливи, той беше на поста си. Докато волската кола, натоварена с празни каци, скрибуцаше от къщи до овощната градина, докато пълнеха каците с обрания плод, докато колата креташе обратно към къщи, Неро през това време пренасяше сливи в една кошничка. Напълнят му я, той я грабне за дръжката и за половин минута е у дома. Там има човек, който я поема от устата му и я изсипва. Кучето грабва опразнената кошница и пак към градината. Така цял ден. Със своя съд кучето пренасяше едва ли не повече сливи от воловете, които бавно-бавно мъкнеха колата с тежките каци.

Непрекъснато научавах Неро на нови неща и смайвах хората. Хрумна ми веднъж и от някакво непотребно парче плат му уших сако. Закрепих на главата му вехта шапка и така пременен го заведох в селската кръчма. Хората се засмяха, а аз през това време се облегнах с лакти на кръчмарския тезгях. Кучето се изправи до мен и зае същата поза. Тогава запалих цигара и я сложих в устата му. Неро я захапа и задържа. Но димът от цигарата започна да влиза в очите му. За да се предпази от него, кучето извъртя глава и заприлича на същински пушач. Тоя път селяните се смяха до сълзи.

Една ранна есен Неро ненадейно се разболя. Видях го, стои край хармана, целият трепери, а от устата му провиснали дебели лиги. Приклекнах до него и започнах да го милвам. Но дядо неочаквано кресна над главата ми:

— Бягай далече от кучето — болно е от крив бяс!

— Какъв крив бяс?

— Ей такъв — не прави пакости животинчето, стои на едно място и умира!

Главата ми се завъртя. Ами ако наистина умре? Приближих страхливо до ядосания старец и попитах:

— Дядо, няма ли да оздравее, а?

Той погледна към треперещия Неро.

— Много рядко се случва куче да прекара от крив бяс!

Тръгнах на училище, а в ума ми все едно и също. Представях си как, като се върна надвечер, кучето вече ще е умряло. Винаги, когато идвах от училище, Неро ме посрещаше, грабваше торбичката с книги от ръката ми и я носеше до къщи. Тоя път нямаше да ме посрещне. Както си вървях, извърнах глава да го видя за последен път и заплаках.

Влязохме в клас. Нищо не схванах от урока. Едвам дочаках последния час и като пребит поех към къщи. Не можех вече и да плача, само в устата ми горчеше. Показа се нашата къща. Изведнъж иззад ъгъла й изскочи кучето и ме посрещна, както винаги. Не вярвах на очите си — бе оздравяло.