Луи Жаколио - Изгубени в океана

— Това е така, но откъде са тези десет процента?

— Ето откъде, слушайте ме внимателно! За годините, които прекарах на служба при Голдшмид, разкрих секрета на различните операции. Но всъщност има ли нужда та говорим надълго върху това! Поверете ми вашите шест милиона и аз ще отворя собствена банкерска къща специално за такива влогове като вашия! Тогава ви гарантирам тези десет процента.

— Съгласен съм — отговори маркизът, — но имам едно условие.

— Слушам ви, две глави винаги са по-добри от една.

— Ако двамата бъркаме в касата, може да се случи да изгорим по-бързо, отколкото ако остана сам. Затова, като ви поверявам милионите си, искам да отделите от тях такава сума, която да дава дванадесет хиляди рента — за черни дни. Тази сума вие ще внесете във френската държавна банка, където ще бъдат пазени добре.

— Това ли е всичко? — попита Жюл Прево, които предвкусваше насладата от бъдещата си самостоятелна работа!

— Всичко! Пригответе акта за подпис!

И новата банкерска къща беше създадена. Испанецът от Хавана запази правото си на една пета част от чистата печалба на операциите на новото финансово учреждение.

След десет години вложителят на основния фонд получи освен своя капитал още дванадесет милиона и Жюл Прево Лемер продължи работата си сам, с шестдесет милиона франка, които впоследствие увеличи петкратно.

Само година след основаването на банкерската къща той се ожени за дъщерята на един агент от разменната каса, от която получи половин милион. Съпругата му се отличаваше с рядка красота и всички достойнства, необходими за едно семейно щастие…

Студената, пресметлива и егоистична натура на новия банкер не му пречеше да обича и дори да обожава искрено жена си. Дали тя му отвръщаше със същото, е трудно да се каже, но беше общоизвестно, че Жюл Прево Лемер беше необикновено щастлив п в семейството, и в работата си.

Той имаше три деца. Най-големият, Пол, двадесет и осем годишен, беше капитан в Четвърти хусарски полк. Благородният му рицарски нрав го отличаваше от мнозина негови другари.

Съвсем не такъв беше вторият син на банкера, Албер, с две години по-млад от своя брат. Красив и снажен като Пол, той притежаваше егоизма и коравосърдечието на баща си и му бяха чужди любовта към труда и честността в работата. Възпитан в разкош, приучен да бъдат задоволявани незабавно всички негови желания и капризи, той уважаваше богатите и презираше бедните, като ги считаше за стадо, което беше длъжно да се покорява на имащите власт и пари „Негодна сган“, „подла тълпа“, „пушечно месо“ бяха любимите му изрази, с които споменаваше тези обществени слоеве, от които произлизаха неговите деди. Той ги употребяваше толкова безогледно, че веднъж предизвика строгата забележка на същия този маркиз, който преди тридесет години създаде богатсвото на неговия баща.

— Забравете, мили мой — каза маркизът, — че без помощта на някои благоразположени към вашия баща хора днес вие нямаше да бъдете нещо повече от експедитор в някое министерство или продавач в Лувъра, и то ако имате добро поведение!

Урокът, даден на младия Прево Лемер от стария маркиз, беше груб, но напълно заслужен. Докато го слушаше, Албер хапеше устни от ярост. Той не възрази и преглътна обидата безмълвно, но никога повече не стъпи у приятеля на баща си. В замяна на това се сближи с известни местни бохеми, които му струваха доста скъпо.

Беше изключително лесно да се измъкнат пари от Албер. Когато някой аристократ, родът на когото водеше началото си едва ли не от кръстоносците, макар че гербът и титлата бяха купени, изпадаше в някакви парични затруднения, той се обръщаше с лаконично писмо към младия Прево Лемер. „Драги, вчера се провалих жестоко Нуждая се от десет хиляди. Предварително ти благодаря за услугата. Винаги твой: Барон Де Мартине.“

Как може да се откаже на един барон, който ви нарича „драги“ и се обръща към вас на „ти“! Албер веднага отговаряше „Тази дребна сума винаги е на твоя разположение. Албер.“

За да свършим с портрета на младия Албер Прево Лемер, ще добавим, че при цялата си ленивост той притежаваше достатъчно знания и ум, за да мине за неграмотен идиот. Такъв беше човекът, на когото, както ще видим по-нататък, съдбата беше отредила важна роля в живота на Бартес.

Когато Пол и Албер бяха още деца, баща им се надяваше, че след време те щяха да станат негови помощници и наследници на банката Уви! Колкото повече растяха младите Прево Лемер, толкова повече разочароваха стария банкер. Пол прояви наклонност към военна кариера и баща му беше принуден да го изпрати във военно училище Колкото до Албер, беше ясно, че той умееше добре да харчи, но не и да печели.