Ашли Сноу - Мод

Когато двете двойки се изкачиха по ниските стъпала и влязоха в един павилион с драпирани в червено кадифе стени, сгушен под гъстите корони на дърветата, тя бе успяла да развесели генерала с разказите за първите си опити на сцената като актриса. Звънливият й глас и гръмкият му смях бяха в явен контраст с тихото шепнене на другата двойка. В павилиона бяха подредени маси, покрити с ленени покривки, и когато си намериха места, Луиз цялата засия. Сякаш изпод земята около тях изникна ято сервитьори, които отрупаха масата със сирена, плодове, хляб, студени закуски и им наляха вино от три големи кани. Храната и алкохолът повишиха градуса на настроението им и много скоро четиримата започнаха чудесно да се забавляват. Малко по-късно празненството стана още по-оживено, защото покрай павилиона минаха няколко приятели на Луиз и тя ги покани да се присъединят към тях.

Всички явно добре се познаваха помежду си, като изключим Мод, която седеше и мълчаливо наблюдаваше новодошлите. Групичката включваше брат и сестра, Емлин и Фредерик Люистоун: тя — дребничка и красива, той — нисък, с малко коремче, но изпълнен с важност от скорошното си избиране за член на парламента. Високият джентълмен в разточително избродиран редингот се оказа пер, като в същото време бе и граф. Той през цялото време ухажваше мис Люистоун, която се забавляваше чудесно. Имаше и още един младеж, Джъстин, лорд Хенсъм, чиито натруфени дрехи конкурираха одеждите и на най-скандалните контета, посещаващи представленията на театъра им. Съвсем скоро обаче Мод откри, че най-интересната личност сред новодошлите бе един французин, рицарят Иполит дьо ла Превалоа. Среден на ръст, но добре сложен, мосьо дьо ла Превалоа имаше издължено и мургаво привлекателно лице, чиито искрящи черни очи сякаш я разсъбличаха с поглед. Английският му бе безупречен, а маниерите му, като изключим дръзките му очи, бяха едни от най-приятните.

— Простете, мосьо Превалоа — тихо каза Мод, докато другите бяха потънали в оживен разговор за явната неприязън на краля към починалия му по-голям син, принц Фредерик. — Нямам претенциите да разбирам от политика, но преди малко генерал Уилкс ми спомена, че вашата страна се намира във война с нашата.

— И вие се питате какво правя тук, в тази, така да се каже, чужда за мен територия? — отвърна французинът и се усмихна. — Да, за съжаление нашите две страни наистина са във война. Но, мадмоазел, пред вас стои човек, за когото печалбата е много по-важна от политиката. Вие, англичаните, се увличате извънредно много от нея, но ако ми позволят да се занимавам с търговията си, аз никога не бих се ангажирал в подобни пререкания.

— А с какво търгувате?

— Внасям френски вина, мадмоазел Мейкджой. Тъй като кралят и синът му са големи почитатели на хубавото вино, аз имам разрешението да продължа търговията си. Опитвам се да не го афиширам, защото официално търговията между нашите две страни е забранена.

Мод въздъхна.

— Не мога да разбера защо Негово величество толкова много мрази сина си. Струва ми се неестествено.

— Mon Dieu, за някое красиво и непорочно създание като вас това би изглеждало наистина неестествено — каза той и протегна ръка, за да погали една от дългите й къдрици. — Но принцовете не се подчиняват на същите стандарти като нас, обикновените смъртни, както, предполагам, знаете. Кралят е прекомерно привързан към внука си. Сигурен съм, че би предпочел като свой наследник младия Джордж.

— И ние сме на същото мнение — намеси се графът, доловил последните думи на Превалоа. — Георг II винаги ще си остане германец по душа, докато внукът му има всички изгледи да стане първият наистина английски монарх от времето на старата кралица Ан.

Дискусията бързо бе подета на висок глас от останалата част на компанията. По средата на вечерта, за голямо учудване и задоволство на Мод, Алън смени мястото си и дойде да седне до нея, заемайки мястото на генерал Уилкс и избутвайки мосьо дьо ла Превалоа на значително разстояние. Групичката бе толкова приятна, всички твърдо решени да се забавляват, че тя скоро започна да се чувства една от тях и с удоволствие се смееше, говореше и наслаждаваше на храната.

Когато часът удари два след полунощ, те наеха една лодка, която да ги върне обратно в града. Мод се облегна на големите възглавници и полегна в прегръдките на Алън докато корабчето умело се запромъква покрай останалите плавателни съдове, чиито тъмни очертания се люшкаха върху посребрените вълни.