Ашли Сноу - Мод

Алън се почувства малко виновен заради грубото си отношение. Добре съзнаваше, че търсеше начин да си отмъсти, но в същото време искаше да я научи на прекалено много неща за толкова кратко време. Истината беше там, че той се учуди от бързината, с която тя възприемаше особеностите на сценичното поведение, и с всеки изминал час все повече се убеждаваше, че предположенията му относно нея се бяха оказали верни. Тя се справяше чудесно, но засега реши да не й го казва.

— Добре. Иди да вечеряш и веднага се върни! Трябва да поработим върху ролята на Лидия.

Това бяха най-дългите два дни от живота й, и когато на зазоряване трупата „Стенбъри Плейърс“ най-сетне се натовари във фургона, тя беше твърде уморена и ядосана, за да почувства някаква радост. Като капак на всичко, от почернялото небе се лееше непрестанен дъжд, а студеният въздух напомняше, че есента чука на прага.

Алън мълчаливо я придружи до театъра, където ги чакаше останалата част от трупата. Той се бе смилил над нея и бе измъкнал отнякъде широка и топла вълнена пелерина с голяма качулка, която закриваше лицето й, но когато стигнаха при фургона, той я остави, без да си направи труда да я представи на останалите.

Дъждовното време попречи на актьорите да се настанят на покрива на претоварения фургон. Ето защо те се видяха принудени да си намерят места сред купчините от декори и аксесоари, където някои задрямаха, а други навъсено гледаха стените или съседите си.

Мод направи плах опит да се представи, но скоро се отказа, защото я посрещна стена от ледено безразличие. Тя разпозна двете жени, които бе видяла в Торнууд, и очакваше, че поне те щяха да покажат някакво съчувствие. Безразличието им граничеше с явна неприязън. Нямаше съмнение, реши тя, че не желаеха присъствието на друга млада жена в трупата.

Затова се постара да си намери удобно местенце и се съсредоточи върху една от пиесите, които й бе дал Алън. Мод знаеше, че той продължава да й се сърди, но това повече не я притесняваше. Стигаше й и това, че все пак бе благоволил да я вземе със себе си.

Когато наближиха Хертфорд на Стамфорд Роуд, тя започна да различава членовете на трупата. Жените се казваха Кити Томас и Франсис Гибън (позната на сцената под името мисис Макоули). Въпреки че Кити не изглеждаше много по-голяма от нея, суровите черти на лицето й я правеха да изглежда доста по-стара. Франсис Гибън наближаваше тридесетте и притежаваше маниерите на дългогодишна актриса. Мод си припомни как Алън й бе споменал, че мисис Макоули изпълняваше трагичните роли, и сега разбра защо. Тя постоянно преиграваше жестовете си и дори начина, по който движеше ръце, докато оправяше шала си, показваше, че отдавна играе по сцените.

В трупата имаше още една жена, Ева Греъм. Тя беше пълна и доста възрастна и през по-голямата част от пътуването дремеше облегната на рамото на един топчест нисък мъж, който се оказа съпругът й. Той седеше търпеливо на пода и непрекъснато се усмихваше наляво-надясно. От време на време изваждаше от джоба си една манерка, отпиваше по една дълга глътка и още по-широко се усмихваше.

В трупата имаше още един заклет пияч — Коръм Дод, който като млад трябваше да е бил красив, но сега изглеждаше съсипан от любовта си към бутилката. През цялото време стоеше изпаднал в отнесено вцепенение, като се клатушкаше в ритъм с фургона и от време на време се впускаше в рецитиране на някои пасажи от пиесите. В един от тях Мод разпозна част от репликите на „Странстващия рицар“ и едва се сдържа да не започне да му отговаря. Последният член на трупата бе един слаб и жилав човек на неопределена възраст, чието име беше Роулънд Харви и който мило се усмихна на Мод, преди да нахлупи шапката над очите си и да проспи времето до обяда.

Мод огледа групичката от вглъбени в себе си и полузаспали мъже и жени, облечени в стари дрехи, с вперени нанякъде блуждаещи очи и неестествено изкривени устни и си спомни за възхитителното им представление в обора на Торнууд, от което бликаше такава енергия и жизнерадост. Така ли изглеждаше в действителност една театрална трупа, питаше се тя? На сцената те блестяха, окичени със слава, а в живота бяха безлична група хора.

Слава Богу, че Алън и Джеръми не бяха като тях. Искрено съжаляваше, че двамата мъже, които най-добре познаваше, предпочетоха да яздят отвън под дъжда и я принудиха да се оправя сама с останалите.

Когато фургонът стигна до една прихлупена странноприемница, дъждът вече се изливаше като из ведро и Алън реши да останат да пренощуват и да продължат на следващата сутрин. Старата постройка бе познавала и по-славни времена, но поне бе суха и уютна, а и конете им също заслужаваха малко почивка.