Ашли Сноу - Мод

Затова, без изобщо да се колебае, той остави Мод да го чака в стаята и тръгна да изпълнява задължението, което се бе превърнало в негова съдба. И без друго щяха да имат на разположение цялата нощ. Най-важното бе, че тя го желаеше и кръвта му отново закипя при мисълта, че бе готова да сподели леглото му. Той беше убеден, че веднъж превъзмогнала стеснителността и затвореността си, тя щеше да се окаже една твърде умела и напираща от желания ученичка. Струваше си да почака за това!

Той последва мъжа, който почука на вратата му, и едва след две преки те се спряха, за да разменят няколко думи на спокойствие. След като получи съобщението, той оседла коня си и отиде до една малка и порутена странноприемница на Челси Роуд, далеч от оживените улици. Там престоя близо час, седнал на една дървена маса, осветявана от плахото пламъче на една-единствена свещ, преди до него да седне един непознат. Поседяха така известно време и когато непознатият тръгна да излиза, той небрежно взе чантата на Алън, като му остави своята. Той вяло я преметна през рамо и излезе навън.

Когато по-късно се върна в „Агнето и флагът“, часовникът удари десет, а тишината по улиците бе нарушавана единствено от някоя позакъсняла карета и крясъците на подпийнали младежи, тръгнали на обиколка из публичните домове. Преметнал ценния багаж през рамо, той бързо изкачи стълбите до стаята и отключи вратата, потръпвайки от предварителна възбуда.

Трапезарията бе тъмна, но Мод можеше да си е легнала. Още по-добре, помисли си той, извади пакета с писмата и ги заключи в дървеното ковчеже върху библиотеката. Сега съвсем нежно, с галещи ръце и целувки той щеше да я събуди…

Алън запали свещника, запъти се към спалнята и тихо бутна вратата. После го постави на масичката до леглото и погледна с надежда да види сгушеното й тяло под завивките.

Нямаше никой! Леглото бе празно! Не можеше да повярва на очите си! После несигурно прокара ръка по завивките, за да се убеди напълно, и озадачено вдигна вежди. Къде, за Бога, бе отишла?

Върна се в трапезарията и провери фотьойлите, да не би да не седеше свита на кълба в някой от тях. Дали пък не се бе върнала с препоръчителното писмо обратно при онази жена? Това бе малко вероятно, имайки предвид уплахата и покрусата й отпреди няколко часа. Дали не бе отишла при Джеръми? Едва ли. Освен това Джеръми никога не би я приел, след като знаеше, че тя принадлежеше на Алън. Ами ако бе излязла някъде навън? Не, не и Мод. Тя наистина не познаваше живота в Лондон, но бе достатъчно умна да разбере, че по улиците я грозеше опасност.

Раздразнението, разочарованието и постепенно надигащият се гняв замениха трескавото очакване от срещата му с нея. Не беше нито мило, нито честно от нейна страна да го напуска така внезапно, и то без никакво обяснение. Всички жени бяха еднакви! А той я бе спасил, бе я приютил, да не говорим за бляскавата кариера, която й бе обещал! Сега заслужаваше да я забрави и да легне да се наспи.

Но той не можеше да направи това, преди да се убеди, че тя бе на сигурно място. Той слезе долу, поговори с пазача и разбра, че Мод се бе настанила в таванската стаичка. Воден от необуздан гняв, той изтича по стълбата и почука на вратата. Тъй като никой не отговори, той я отвори и нахлу в стаята.

В нея имаше три легла и всички бяха заети. Близо до прозореца, подпряна на лакът, лежеше Мод, а завивката бе придърпана до брадичката й. Тя се обърна и го видя да идва към нея, а пламъкът на единствената свещ хвърляше зловещи отблясъци върху пребледнялото му лице. Отвори уста от учудване.

— Какво търсиш тук? — приглушено прошепна тя.

— Бих искал да те попитам същото. Защо си тръгна? — Гласът му се тресеше от гняв, въпреки че бе дошъл само за да се убеди, че е добре.

— А ти как мислиш? — попита тя и се премести по-далеч от него.

— За Бога, момиче! Нямаше да ти причиня болка! Мисля, че се бяхме споразумели за нещо.

— Явно сме пропуснали. Върви си!

Алън постави свещника на перваза и приседна на леглото. За негово голямо учудване Мод се загърна още повече със завивката и изпълзя до стената, като остави помежду им доста голямо разстояние. Очите й хвърляха гневни искри и по всичко личеше, че тя искрено му бе сърдита.

— Не разбирам защо реагираш толкова бурно? Трябваше да изляза. Чакаше ме много важна работа.

Мод, все още съкрушена от начина, по който я бе изоставил, когато тя почти му се бе хвърлила в прегръдките, упорито се облегна на стената.

— И аз имам достойнство. Имам намерение да спя тук като разумно и почтено момиче.