Ашли Сноу - Мод

— Мисля, че да. Можеш да четеш, изразяваш се твърде добре, въпреки че и досега не мога да разбера как си се научила на всичко това в Торнууд. Имаш приятен глас и красиво лице. Походката ти не е лоша и маниерите ти са твърде естествени.

— О, Боже! Караш ме да се чувствам като истински диамант.

— Не, само изредих качествата, които наистина притежаваш. Всичко останало може да се научи.

— Но, Джеръми, винаги са ми казвали, че актрисите не водят твърде… почтен живот.

— Като момичетата на мисис Финчли, нали? И ти за малко да станеш една от тях. Освен това повечето прислужници, които познавам, не обръщат много внимание на почтеността.

— Така е. Но за мен това винаги е било от значение. Родителите ми твърде много държаха на нея.

— Защо тогава са ти позволили да тръгнеш за Лондон?

— Те починаха. И двамата умряха от чума, когато бях още дете.

— О, съжалявам. — Изведнъж той наведе глава и влезе в ролята на говорещото птиче: — Чик… дръж си езика зад зъбите, Джеръми Оукс… чик…

Мод се засмя.

— Както и да е. Всичко това са празни приказки. Родих се прислужница и такава ще си остана. Всичко останало са залъгалки за малки. Мистър Дезмънд оставял ли е и други съобщения за мен?

Джеръми бръкна в джоба си и извади монета от половин лира.

— Каза, че ако решиш да се представиш на онази лейди, трябва да вземеш тези пари и да наемеш файтон. Когато се настаниш, може да занесеш обратно роклята в театър „Челси“ и ако настояваш, да му върнеш парите по-късно. Закуската бе от него, така че за това не бива да се притесняваш.

Мод помръкна.

— Той… той няма ли да се върне?

— Ще закъснее. Каза, че щом не желаеш да работиш при него, си напълно свободна да отидеш и да се установиш на новото си място. Но… ако ми позволиш, бих желал да те придружа. Обърканите улици на Лондон са истинско изпитание за всеки провинциалист.

Тя се поколеба само за миг.

— Не, сама ще се оправя. Моля те, предай на мистър Дезмънд моята голяма благодарност за всичко, което направи за мен. Нека не се притеснява, ще му върна и роклята, и парите. Обещавам. — Тя се изправи, но сега приповдигнатото й настроени от преди малко бе заменено с дълбоко разочарование. Той също стана и тя хвана ръката му. — Довиждане, Джеръми. Благодаря ти за всичко от сърце.

Бляскавите очи на Джеръми помръкнаха.

— Надявам се да се срещнем отново, някой ден, мис Мод.

— И аз, но е малко вероятно. Трябва да се кача горе и да събера багажа си.

Когато се озова в стаята си, Мод се опита да сдържи сълзите си. Не можеше да си позволи този лукс. Тя си каза, че Алън бе постъпил много подло, след като я изостави само защото тя не пожела да приеме предложението му, но щом бе такъв, толкова по-зле за него. Той й бе направил огромна услуга и сега бе време да поеме нещата в свои ръце. Мод реши да задържи носната му кърпа, в която уви брошката и писмото, и внимателно я прибра във вътрешния джоб на полата си. После хвърли последен поглед на уютната стая и излезе навън, готова да се понесе по шумните, мръсни и претъпкани улици на Лондон.

Тя се лута в продължение на близо два часа, разпитвайки случайните минувачи. Лондон представляваше една объркана плетеница от шумни улици и когато Мод попадна в лабиринта им, тя тръгна, без да има дори и най-малката представа в коя част на града се намира Гросвенър Стрийт. След поредица от грешки и успешни ходове най-сетне попадна в новозастроената част на Мейфеър, където покрай тучни ливади се издигаха красиви и импозантни постройки.

Улицата беше много красива, а от двете й страни се редяха нови, впечатляващи с великолепието си къщи. Тази на номер З15 не правеше изключение от другите с мраморната си фасада, широкото стълбище, водещо до входната врата, чиято полирана медна дръжка хвърляше отблясъци чак до мястото, откъдето гледаше Мод. Кръглото прозорче, украсено с красиви витражи, приятелски подканяше посетителите да влязат. През полуотворените прозорци на горния етаж лениво се поклащаха дантелени завеси, а излъсканите до блясък стъкла отразяваха зелените корони на дърветата, обграждащи широката парадна алея.

Това бе една красива и удобна къща, една къща, в която работата щеше да е истинско удоволствие. Мод опипа твърдите ръбчета на писмото на лорд Бамбридж в джоба си и се постара да успокои разтуптяното си от вълнение сърце. Вече нямаше от какво да се страхува. И все пак приемът, който й бе оказал Лондон, си казваше думата. С писмото и спретната си рокля, взета на заем от Алън, тя нямаше да има никакви проблеми да убеди лейди Уилшайър, че наистина пристига тук по поръка на баща й.