Ашли Сноу - Мод

Той прокара пръсти по гладката й буза и отново отбеляза колко бе съблазнителна. Яркият му халат й бе твърде широк и небрежно бе оголил едното й рамо, откривайки млечнобялата й кожа. Сенките от свещниците подчертаваха изящния овал на лицето й и подсилваха тъмната синева на очите й. Тя бе преметнала косите си през рамо и буйните къдри предизвикателно падаха върху напъпилата й гърда. Алън затаи дъх и извика на помощ цялото си самообладание, за да си наложи да се извърне.

— Тази вечер ще спя в стаята на Джеръми. Пожелавам ти приятни сънища! Ще се видим утре сутринта.

В очите й проблесна облекчение.

— Да, до утре сутринта.

Когато се събуди, светлината струеше през прозореца и от годините, прекарани във фермата, тя реши, че утрото отдавна бе превалило. Мод наплиска лицето си с вода от каната и видя роклята, преметната върху близкия стол. Беше от обикновен тъмносин габардин с бродиран корсаж и фуста към нея, и по всичко личеше, че беше носена. Сигурно бе част от реквизита на трупата, помисли си тя, докато я нахлузваше през глава. Роклята й бе по мярка и тя бе доволна и на това. Умираше от глад и не можеше да си представи как би слязла долу само по риза.

Няколко минути по-късно тя влезе в гостилницата и замря от възхищение. Почернелите от времето дървени стени, ниският таван и грапавият под говореха за вековна история. През малките витражи струеше мека светлина, която приглушено осветяваше картините на Хогарт, окачени по стените. Мод любопитно пристъпи напред и когато с облекчение видя, че помещението бе полупразно, се запита дали можеше да закуси за сметка на Алън Дезмънд. Веднага след това забеляза Джеръми.

Той седеше на една маса в ъгъла, с халба в ръката. Когато я видя да влиза, се изправи и я покани да седне при него.

— Вече бях започнал да мисля, че ще проспиш целия ден.

— Толкова се радвам, че си тук. Умирам от глад, а нямам пукната пара, за да си платя закуската.

— Имаш късмет — каза той и се настани срещу нея. — Алън ми нареди да чакам тук, докато слезеш. Отвори му се работа в града и не можа да те изчака. Но знаеше, че ще бъдеш много гладна, когато се събудиш, защото си истинско здраво провинциално момиче.

— Той е помислил за всичко. Тази рокля…

— Това е един от многото ни костюми. Хей, момиче! — помаха той към една от сервитьорките. — Донеси на младата дама същото, каквото и на мен. Само без бирата. Тя ще поръча… какво ще желае мис Мод? Чай? Кафе?

— Аз също пия бира — поясни Мод, — но сега бих предпочела кафе, ако обичаш.

— Тук нямаме обичай да поднасяме кафе, мис, но ще видя какво мога да направя.

Когато тя се отдалечи, Мод се надвеси над масата и попита Джеръми:

— Какво ще ни донесат?

— Овесена каша, хляб и парче шунка. Истинска английска закуска.

— Звучи доста апетитно. Само да не забравя да ги попитам колко струва, за да върна по-нататък парите на мистър Дезмънд. Мога да заделя нещичко от първата си заплата.

— Значи си твърдо решена да продължиш работата си като прислужница, така ли? Надявах се, че мистър Дезмънд те е разколебал.

— Да не имаш предвид абсурдното му предложение?

— Аз го подсетих за това, но така или иначе и той щеше да се досети. Ти си извънредно красива, знаеш ли?

Мод усети как бузите й пламнаха.

— Благодаря. Но моля те, как си ме представяш на сцената! Умът ми не го побира.

Джеръми се засмя и се облегна назад.

— Това е така, защото никога не си общувала с актрисите. Ако ги познаваше, щеше да разбереш, че те не са нещо изключително. И те са хора като теб и мен.

Мод вдигна глава и го изгледа. Топчестото му, вечно усмихнато лице непреодолимо я караше и тя да му се усмихва. Извитите му вежди му придаваха постоянно учудено изражение, въпреки че сивите очи излъчваха непозната за нея енергия и постоянно любопитство.

— Не мисля, че си обикновен човек, Джеръми. Напротив, ти си доста забележителен. Никога досега не съм срещала човек, надарен с талант като твоя.

— Ами, само няколко изтъркани трика, както им казваме. Благодаря все пак за комплимента.

Сервитьорката донесе закуската и през следващите десет минути тя бе заета с нея. Когато приключи, се облегна назад и едва се сдържа да не поотпусне малко връзките на корсажа си.

— За първи път виждам някого, който така да се нахвърля върху храна — каза Джеръми. — Искаш ли да се поразходим малко на чист въздух?

— Да. Една от ужасните страни на дома на мисис Финчли бе лошата храна. Тази тук е като истинско угощение, дарено от боговете. — Тя замълча за миг, за да се наслади на спокойствието и свободата си, придобита при толкова приятни обстоятелства. — Джеръми… — Той я погледна и я подкани да продължи. — Според теб дали от мен би могло да стане актриса?