Ашли Сноу - Мод

Когато по-късно отново се събуди, свещта бе догоряла и килията бе изпълнена със слаба дневна светлина. Мод седна, като стенеше от болките, причинени от спането в неудобно легло, и осъзна, че всъщност я бяха събудили стъпки в коридора. В миг тя застана нащрек. Разбира се, сигурно бе Превалоа, дошъл да се възползва от нейната изолираност и безпомощност. А тя все още нямаше никакво оръжие.

Промъквайки се до отдалечения край на килията, тя се притисна до влажната стена и видя как мичманът отваря вратата, която остана отворена. Може би след него бе само старецът, който й носеше храна…

Очите на Мод се разшириха, когато видя, че в стаичката се появи жена, облечена в зелена атлазена рокля с толкова широк кринолин, че трябваше да влезе на една страна. Тя се спря и загледа свирепо Мод с черните си като въглен очи, които изпъкваха на покритото с белило лице. Устните й бяха ярко начервени, а веждите й бяха изписани във високи дъги. Над челото й се издигаше бухнала, накъдрена, бледозелена перука, а на върха бе кацнала плоска, набрана сламена шапка.

Роклята й проблясваше на слабата светлина и Мод се запита дали това видение не й се явява насън. Тогава жената заговори.

— Mon dieu, вие сте печална гледка!

Тя прекоси стаята и застана пред Мод, оглеждайки я от горе до долу с явно отвращение.

— Наплашена малка уличница. Убийте ме, не разбирам какво си мисли нашият Иполит!

Макар и белязан с френски акцент, английският на жената бе достатъчно ясен, за да уязви Мод с думата уличница. Преди да отвори уста, за да възрази, другата се пресегна, издърпа я от убежището й до стената и я завъртя. Държеше я здраво и далеч не нежно.

— Отвратително! Мръсна, мършава, и тази коса… — заяви тя и се пресегна да хване един кичур с лакираните си нокти.

— Убийте ме, ако разбирам нещо.

— Един момент… — обади се Мод и се изтръгна. — Коя сте вие?

— Е, добре — продължи жената, пренебрегвайки Мод. — Нямаме друг избор. Трябва да работим с това, което имаме. Изведи я, Анатол.

Войникът пристъпи и я хвана за ръката.

— Един момент… — извика Мод и се опита да се освободи. — Настоявам да ми се обясни.

И все пак, когато той я поведе към вратата, тя престана да протестира. Щом тази надменна жена смяташе да я изведе оттук, по-добро от това нямаше.

Мичманът се спря до вратата само колкото да пропусне жената пред себе си. Дървените й подметки силно отекваха по коридора, докато тя продължаваше да цъка с език и да сипе порой от френска реч, явно изразяваща мнението й за избите. Като я държеше здраво, войникът поведе Мод нагоре по стълбите към преддверието на хотела. Тя бе толкова щастлива от възможността да напусне това място, че охотно го последва, и когато излязоха на площада, надеждите й се възвърнаха, въпреки че се предупреждаваше да не очаква много. В крайна сметка бе преживяла само разочарования от Превалоа и вероятно това бе поредната му уловка.

Пред хотела жената спря до една карета само колкото да даде куп разпореждания на войника. После се качи в нея, кочияшът, облечен в атлазена ливрея подвикна на лъскавия дорест кон и потеглиха.

Мод погледна въпросително войника, но той само стисна по-здраво ръката й и я поведе по улицата. Изминаха няколко тесни пътеки и стигнаха до стъпала, които водеха нагоре към високата скала. Той й направи знак да върви пред него.

— Къде отиваме? — попита тя, въпреки че Анатол не си бе дал труд да отговори на нито един от досегашните й въпроси.

— У мадам Клоден — отвърна той грубо. — Радвай се, че не си вече в онова мазе.

Той леко я побутна, за да започне да се изкачва.

— Но коя е тя?

Явно бе изчерпал обясненията си. Като все още се питаше дали се е отървала, или я чака нещо по-лошо, тя се заизкачва нагоре. Често спираше да почива, защото й бе трудно. На върха разбра, че са стигнали в горния град — по-нов, по-чист и по-просторен от долния. Мичманът я поведе по широките улици до една къща, която се намираше зад големи каменни порти и бе заобиколена от зеленина. Той дръпна звънеца, на който веднага се отзова един слуга, отново пременен в атлазена ливрея, и ги въведе вътре. Прекосиха малка градинка и стигнаха до стълбите. Вратата отвори една кръглолика прислужница с висока колосана шапка и тъмносиня рокля.

— Това ли е момичето? — попита тя войника и когато той кимна утвърдително, взе ръката на Мод и я въведе вътре. — Много добре. Сега аз ще я поема. Благодаря, мичман.

Мод застана във вестибюла и се заоглежда с почуда. Не бе виждала такова изящество, откакто напусна Англия. Сребърни свещници по стените, филирана хартия, облицован с плочки под, гипсови отливки по таваните… сякаш сънуваше. Ала дребната камериерка бе повече от истинска. Подобно на дамата преди нея тя зацъка с език, оглеждайки Мод с явен ужас.