Робърт Сойер - Гатор

Пол Ковалски седеше в инвалиден стол. Краката му все още бяха превързани, а една скоба предотвратяваше движенията на коляното, докато сухожилията му се възстановяваха.

— Специалист по динозаврите — каза Лъдлъм. Беше се настанил в един от двата стола в кабинета на Джейкъбс. — Работя в Американския музей по естествена история.

— А, да. Имате страхотна канализация там.

— Ъъ, благодаря. Вижте, искам да ви разпитам за животното, което ви е нападнало.

— Беше гатор — каза Ковалски.

— Защо?

Ковалски раздалечи ръце:

— Щото беше голямо и — е, ами не точно люспесто, но покрито с онези малки плочки, дето ги имат гаторите в зоологическата.

— Можахте да го видите ясно?

— Е, не толкова ясно. В края на краищата бяха под земята. Но имах фенерче.

— Имаше ли нещо необичайно в него?

— Да, стори ми се сакато.

— Сакато?

— Нямаше ръце.

Лъдлъм погледна Джейкъбс и отново ранения мъж. Джейкъбс повдигна длани нагоре в жест и-за-мен-също-е-новост.

— Никакви ръце?

— Никакви — каза Ковалски. — Някак си се носеше на задните си крака и държеше тялото си така: — Той задържа ръката си успоредно на пода.

— Видяхте ли очите му?

— Исусе, да. Никога няма да ги забравя.

— Как изглеждаха?

— Бяха жълти и…

— Не, не. Зениците. С каква форма бяха?

— Кръгли. Кръгли и черни.

Лъдлъм се облегна назад в стола си.

— Какво значение има? — попита Джейкъбс.

— Алигаторите имат вертикални зеници; както и повечето змии. Но не и динозаврите от клас тераподи.

— Как е възможно да знаете това? — каза Джейкъбс. — Доколкото съм чувал, меките тъкани не се превръщат във вкаменелост.

— Така е. Но динозаврите са имали мънички костици вътре в очите си; от тях можете да си извадите заключение за формата на зеницата им.

— И?

— Кръгли. Повечето хора не го знаят.

— Мислите, че лъжа? — Ковалски започваше да се ядосва. — За такъв ли ме мислите?

— Дори напротив — каза Лъдлъм, а в гласа му се прокрадваше пълна почуда. — Мисля, че казвате истината.

— Разбира се, че казвам истината — каза Ковалски. — Работя в Градската от осемнайсет години и никога не съм отсъствал — можете да проверите. Работя здраво и не съм си измислял нищо. — Той посочи драматично към превързания си крак. После замълча, сякаш изведнъж всичките му надежди се бяха стопили. Местеше погледа си от единия към другия. — Момчета, да не искате да кажете, че съм бил ухапан от динозавър?

Лъдлъм повдигна рамене:

— Ами, всички динозаври са с по четири крайника. Както казахте, онзи, който сте видели, би трябвало да е ранен. Имаше ли белези на мястото, където обикновено стоят предните лапи?

— Не. Никакви. Гърдите му бяха доста гладки. Може и да е било дефект по рождение — нещото живее в канализацията и така нататък.

Лъдлъм въздъхна шумно.

— Няма начин динозаврите да са оцелели в Северна Америка в продължение на шейсет и пет милиона години и ние да не го знаем. Но… — той разтегли последното.

— Да? — каза Джейкъбс.

— Е, липсата на ръце. Видели сте скелета на Ти-рекса, с който разполагаме в АМЕИ. Направи ли ви впечатление нещо около неговите предни крайници?

Хирургът се намръщи.

— Бяха малки, почти безполезни.

— Точно така — каза Лъдлъм. — Ръцете на Тиранозавъра са се смалявали с времето — по-древните тераподи са разполагали с доста по-големи, а най-отдалечените му предци, естествено, са ходели и на четирите си крака. В случай, че не са изчезнели, е доста правдоподобно да смятаме, че тиранозаврите евентуално са щели да загубят ръцете си напълно.

— Но са изчезнали — каза Джейкъбс.

Очите на Лъдлъм срещнаха тези на хирурга:

— Трябва да сляза там долу — каза той.

Лъдлъм продължи претърсването — нощ след нощ, седмица след седмица.

Най-сетне, в една дъждовна априлска нощ, малко след 1:00 сутринта, той откри още един пиезоелектрически феномен.

Зелената светлина блещукаше пред очите му.

Ставаше по-ярка.

И тогава… тогава… започнаха да се появяват очертания.

Нещо голямо.

Влечуго.

Дълго три метра, с хоризонтално изправен гръб и яка, стърчаща нагоре опашка.

Лъдлъм можеше да вижда през него — направо в хлъзгавата стена отзад.

Ставаше все по-материално.

Гръдният му кош бе гладък. На нещото му липсваха ръце, точно по думите на Ковалски. Но не това сепна Лъдлъм истински.