Мартин Скот - Траксас

Тюрай западаше. Бедните бяха отчаяни, а богатите нехаеха. Някой ден от север щеше да дойде крал Ламах Ньоджански и да ни помете от лицето на света.

Спрях една улична карета, прибрах сабята, настаних се отзад и наредих на кочияша да поеме по Звездния булевард, главната градска улица, която пресича Тюрай от север на юг, като започва от доковете на Дванайсет морета, минава през Пашиш, район сравнително беден, но все още спокоен, и накрая се слива с Кралската улица, която пък извива на запад, към аристократичния квартал Тамлин и Имперския дворец. Там някъде на една тиха уличка живееше Атилан, доскорошният любовник на принцесата.

Не зная защо, но изпитвах неприязън към него още преди да съм го срещнал. Ньоджанците не са добронамерени към частните детективи. Казват, че тази професия била забранена в Ньодж. Мрачно място, не като Тамлин. Богатите знаят как да направят живота по-хубав: тук паветата бяха от жълт гледжосан камък, къщите — големи и бели, с фонтани в градините отпред. По улиците патрулираха въоръжени стражи и прогонваха бедняците. Тихо и спокойно кътче, което някога бях обитавал и аз. Сега в къщата ми живееше кралският астроном. Бяха ми пошушнали, че и той бил пристрастен към дуа, обаче се стараел да го пази в тайна.

Един млад свещеник ме поздрави любезно тъкмо когато спрях пред вратата на Атилан. Носеше торба с герба на Правата вяра — навярно беше тръгнал да събира волни пожертвования за църквата. Позвъних и един прислужник отвори вратата. Обясни ми набързо, че Атилан не си бил у дома и нямало да се върне скоро. След това ми хлопна вратата под носа. Мразя, когато прислугата се държи по този начин с мен. Върнах се на уличката и заобиколих отзад. Никой не ме спря, докато прекосявах малката градинка и се изкатерих на терасата с малка, но изящна статуя на свети Кватиний. Задната врата бе солидна на вид и здраво залостена. Прошепнах отключващото чародейство, още една дребна магия, която се помни лесно. Вратата се открехна и аз прекрачих безшумно прага. Огледах се, като се опитвах да си представя разположението на стаите. Както предполагах, Атилан държеше малка прислуга и помещенията от тази страна бяха пусти.

Кабинетът на Атилан блестеше от чистота и ред. Всеки предмет си беше на мястото, нямаше и следа от ковчежето на принцесата. Скритият зад една от картините сейф понечи да се възпротиви на отключващото чародейство, после неохотно се предаде. Помислих си, че ако съвсем го закъсам, може да се прехвърля в обирджийския бранш. В касата открих покрито със скъпоценни камъни ковчеже с герба на принцесата на капака. Брей, че то било наистина лесно.

Готвех се да прибера ковчежето в торбата, когато любопитството ми надделя над здравия разум. Спомних си, че принцесата настоя в никакъв случай да не отварям ковчежето и да чета писмата. Понякога просто не мога да се удържам.

Само дето вътре нямаше никакви писма — само един стар пергамент с изписано върху него заклинание. Сбърчих вежди. Сигурен бях, че точно това е търсеното от принцесата ковчеже, още повече че отгоре се мъдреше нейният герб. Съвсем определено формулата на заклинанието ми беше непозната и със сигурност не беше тюрайска. Изненадата ми бе още по-голяма, след като я прочетох. Изглежда, че беше заклинание за приспиване на дракон. За какво й беше притрябвало на принцесата? Пъхнах ковчежето в торбата и поех по обратния път. Нищо не би трябвало да ми попречи да се измъкна незабелязано, само дето когато прескачах храсталака под терасата, се спънах в нещо и извиках от изненада.

— Кой е там? — чух гласа на един от прислужниците и миг след това той изтича на терасата, спря и се втренчи уплашено в мен. Или по-скоро в краката ми, където лежеше труп.

— Атилан! — изпищя той.

Събитията придобиваха неприятна насока. Слугата очевидно смяташе, че тъкмо аз съм негодникът, промушил с нож неговия господар. На същото мнение се оказа и войникът от Градската стража, който изникна зад мен след не по-малко от трийсет секунди. Не можех да ги виня, тъй като не разполагах с никакво правдоподобно обяснение за присъствието си. Завързаха ме и докато ме влачеха през градината, за миг долових аурата на нещо необичайно, ала то бе толкова мимолетно, че не му обърнах внимание. Напъхаха ме в зарешетен фургон и ме откараха право в затвора. Докато ме водеха към килията, си помислих, че за пореден път животът ми подхваща неочаквано в нова посока, без да мога да повлияя на събитията.