Мартин Скот - Траксас

Слушаха ме с интерес и изглежда, вярваха на всичко, което им казвах. Пък и защо не, след като ме бяха представили като човек честен и компетентен. Трябва да призная, че ми беше приятно да ме смятат за такъв. Накрая си тръгнаха доволни и уверени, че здравата съм се потрудил.

Влезе Макри и докладва, че Палакс вече е вън от опасност.

— Повече, отколкото заслужава — бе лаконичният ми коментар. — Трябвало е да помисли три пъти преди да почва да смърка тази нова дуа. Казват, че била много по-силна. Вземеш ли обичайната доза, свършваш с краката напред.

— Но пък ако приемеш колкото трябва, ти е добре — възрази Макри.

Погледнах я подозрително.

— Така поне казват — повдигна тя рамене.

Дано и тя не беше започнала.

— Елфите помолиха да ти благодаря, задето им помогна с Палакс — казах й. — Изглежда, са свикнали с теб.

— Е, това ме прави щастлива като пияно магаре — отвърна сухо Макри и си тръгна.

Реших, че и за мен е време да излизам. Имах уговорена среща в Тамлинската гимназия — всъщност в банята, където градските аристократи ходеха на масаж и приказки. Много почтена история. Само за сенатори и техните семейства. Никакви млади момичета и момчета, във всеки случай не и в обществената зала. Важни сенатори, които се плацикат във водата, разговарят за политика и гледат да си уредят синчетата на добра службица. Както и в гимназията, тук е забранено за жени, макар че ако питате мен, целта е охранените политици да скрият телесата си от присмехулни погледи.

Когато влязох, във водата вече имаше няколко подути моржа, но нито един от тях не беше човекът, с когото трябваше да се срещна. На всичко отгоре ме накараха да се съблека и да тръгна както майка ме е родила между скарите, върху които здравеняци се трудеха върху доволно отпуснатите тела. Бих предпочел да се заметна с кърпа, но тук на това се гледа намръщено. Почувствах се малко по-добре едва когато се добрах до отсрещния край на залата, където се бяха събрали възрастните сенатори и техните съветници. Приседнах на една скара, намазаха ме с благовонни масла и ме парфюмираха, без да питат дали искам.

Гимназията е още едно от архитектурните чудеса на Тюрай. Покрай стените са подредени изящни скулптури, а подът е покрит с пъстра мозайка, но сега не ми беше до произведения на изкуството. Бях дошъл тук да говоря с Церий. Отпърво младокът отказа да разговаря с мен, та се наложи да го дръпна малко по-грубичко и да го натисна на една пейка в близката ниша. Младежът беше дългокос и нахакан, със слабо, почти мършаво тяло. Чувствах се неудобно без нито късче плат, с което да прикрия тлъстините си.

— Работя за баща ти.

Церий незабавно си придаде безразличен израз и сведе поглед надолу. Държеше хартиена кесия с грозде — прислужниците го раздаваха безплатно.

— Излей душата си — подканих го аз.

Но Церий продължаваше упорито да мълчи. Облицованата с мрамор зала бе много по-хладна от градските улици, но въпреки това се чувствах неудобно. Изпитвах почти непреодолимо желание да зарежа скучния разговор и да се пльосна във водата на басейна. Спомних си, че съм затънал до гуша в дългове, и само това ме накара да продължа.

— След една седмица влизаш в съда, приятелче. Обвинен си в търговия с дуа, а това е сериозна работа. Баща ти няма да може да ти помогне, защото със случая се е заел заместник-консулът Ритий, а той е негов политически съперник. Нима искаш да опозориш баща си?

Никаква реакция.

— Или май предпочиташ да свършиш като гребец на робска галера?

Церий метна безгрижно едно зрънце в устата си. Идеше ми да го шляпна, но идеята не беше добра с всички тези сенатори наоколо. Не разбирах защо се държи по този начин.

— Кого защитаваш? Принца? Като те притиснат в съда, всичко ще си кажеш. По-добре се изповядай първо на мен.

Церий продължаваше мълчаливо да дъвче. Бях завладян от усещането за пълно безсилие.

— Траеш си, хубаво. Но аз всичко ще узная. Мога да видя миналото ти в чинийка кюрая — там ще разбера откъде си се сдобил с „ангелския хор“.

Лицето на младежа внезапно почервеня.

— Недей! — помоли той.

— Защо? От какво се боиш?

Но Церий вече беше станал и се отдалечаваше. Дори си беше забравил торбата с вещите и кесията с грозде. Изпроводих го с поглед, после се пресегнах и си взех от гроздето. Надигнах се бавно и се огледах. На стената от другата страна на басейна имаше фреска на две красиви нимфи, играещи с млад мъж с разперени криле на раменете. „Щастливец“ — помислих си и се повлякох уморено навън. Вече нямах нищо против уличния пек — цялата тази гола плът ме караше да се чувствам стар.