Хенри Слесар - Единствената възможност

— Четири! Три!

— Смятате ли, че ще ви стигнат три дни?

— Сигурен съм!

— Вече изоставам от графика, така че всяко забавяне…

— Кълна се! След три дни ще бъда готов!

— Добре — съгласи се посетителят. — Давам ви три дни. Ако при завръщането ми все още сте… ъ-ъ… ерген…

Той изразително сви рамене и излезе през вратата.

Това трябваше да бъде Наоми Уинклер. Не защото Наоми беше въплъщение на мечтите му или само с нея си се представяше Милт на някоя далечна планета — той просто не общуваше с други девойки.

Не може да се каже, че Милт Кловиц растеше като мамино синче. Но и преди, и след смъртта на майка си той много-много не се замисляше за заобикалящия го свят. Работеше си спокойно в едно рекламна агенция, увличаше се в четене на любимата си фантастика и животът му течеше отмерено я безгрижно.

Милт се запозна с Наоми, когато я назначиха за машинописка в транспортния отдел на агенцията. Срещаха се рядко. И макар че Милт три пъти несръчно я целуна, мисълта за брачен съюз не му беше идвала наум. Женитбата никак не се вписваше в кръга на интересите му.

— Ало, Наоми? Милт се обажда. Аз тука… ъ, мислех, ще се съгласиш ли днес да вечеряш с мене? Да, разбирам, че е събота и така нататък, но ако бихме могли да се видим…

Милт дори не предполагаше, че може да говори толкова дълго и убедително. Определиха си среща.

— Тук е много приятно, Милт. Но сигурен ли си, че можеш да си го позволиш?… Според мен всичко е толкова скъпо…

Не, ако я гледаш в три четвърти фас и освен това на премигващата светлина от свещта, прикрита зад бутилката кианти, тя със сигурност изглеждаше хубавка. Косите й проблясваха с тъмнокестенява светлина, големите й кафяви очи ярко блестяха. Наистина чертите на лицето бяха дребнички, а носът — малко големичък, но в дадения момент Милт търсеше не идеал. Просто половинка.

— Не се безпокой, Наоми. Днешната вечер е специална. Та ако човек не може да се поохарчи за любимото момиче, то…

Думата излетя. Сега трябваше да действува бързо.

— Да, това е истина, Наоми. Твърде дълго скривах чувствата си. Обичам те.

— Ти… — промълви Наоми.

— И искам да се ожениш за мене! Незабавно!

Тя го гледаше в нямо изумление.

— Не трябва! — помоли Милт. — Само не говори, че едва се познаваме. Това няма значение. Моята любов е достатъчна и за двамата. Само ми дай възможност да ти докажа…

Думите се лееха от Милт като безкраен поток. Той трескаво напълваше дробовете си с въздух и продължаваше да приказва, не й позволяваше да си отвори устата, уговаряше я, увещаваше я, рисуваше, без да си поеме дъх планове за щастливо бъдеще, за деца, за голям гараж…

— Почакай де! — Наоми с подозрителна сила тропна по масата и чашите подскочиха. — Ти ми харесваш, Милт и ако те познавах по-добре…

Милт ликуваше. Тя се предава! Той сграбчи доста пълната й ръка и я стисна в порив на мъжка страст. Тя се дръпна и каза:

— Дай ми поне време да си помисля, Милт!

— Ще ти се обадя утре сутринта — бързо отговори Милт.

В дванадесет я изпрати до къщи и запечата гореща целувка някъде между носа и устата й.

В осем сутринта Милт вече се обаждаше. Гласът й беше сънен, а отговорът — кратък.

— Не.

— Не?

— Смятам, че трябва да почакаме. В края на краищата няма за какво да бързаме…

— Няма за какво?! — простена Милт. — Само ако знаеше!

— Какво?

— Колко те обичам, Наоми! Не мога да живея без тебе! — възкликна той с неподправена искреност, съзнавайки ясно верността на думите си.

— Нека да помисля още — каза Наоми.

Тя мислеше. В девет вечерта телефонът на Милт иззвъня и Наоми промълви най-хубавата, най-съкровената дума.

— Да. Бих искала само…

— Каквото и да е! — възторжено изрева Милт. — Искай!

— Иска ми се да почакаме до есента. Нямам нито една прилична лятна рокля, Милт, така че, ако нямаш нищо против…

— До есента?! Не, Наоми, това е невъзможно!

— Защо? С кого се надбягваме? Не си се запознал още с родителите ми…

— Не можем да чакаме — продължи Милт с истерична нотка в гласа. — Просто не можем. Повярвай ми, Наоми. Трябва да се оженим незабавно. Днес. В краен случай утре.

— Не разбирам поведението ти — сурово го прекъсна тя. Настъпи мълчание. — Ще помисля.

Тя мислеше. Измина още един ден.

След това вечерта на втория ден Наоми се появи в дома му с голяма чанта.

Това беше най-късият от всички регистрирани (а и нерегистрирани) медени месеци. Веднага след церемонията Милт трескаво натика съпругата си във вратата на стая номер 15 (мотел „Градина на южните удоволствия“), захвърли чантата и изстреля: