Хенри Слесар - Изгубено куче

Гласът бе по-спокоен:

— Не, не ме е страх.

— Сега сте на четири години. На четири години сте.

Годините на детството й преминаваха със светкавична скорост през гласа и лицето на младата жена. Докторът попита:

— Сега, Джулия, вие сте на десет години. На десет. Страх ли ви е от кучета? Джулия, страх ли ви е?

Това бе моментът, очакван от Фролих. Лицето на Джулия се изкриви в гримаса, а тялото й се раздвижи в креслото. Търкаше с юмруци очите си. Започна да хълца:

— Топър — промълви тя, — Топър…

Фролих попита нетърпеливо:

— Джулия, кой е Топър?

— Топър — проплака Джулия с гласа на десетгодишно момиченце, — бедният Топър!

— Джулия, кой е Топър? Да не би да е куче?

— Да — отвърна тя. — Топър е моето кученце. Добро кученце.

— Сега къде е Топър, Джулия?

— Топър умря! — простена тя. — Те го гонеха. Убиха го. Аз съм виновна! Аз съм виновна!

Изведнъж престана да плаче и гласът й стана твърд:

— Той е виновен! Боби е виновен!

— Джулия, кой е този Боби?

— Мразя го!

Удари с юмрук по коляното си и продължи:

— Ненавиждам го! Лош е! Боби е лош!

— Кой е той, Джулия? Някой от вашите приятели ли?

— Мразя го! Само ме дразни. Непрекъснато ме дразни! Доволна съм, че го направих. Доволна съм. Но не убивайте Топър. Моля ви не убивайте Топър!

Фролих избърса потта от челото си.

— Джулия, искам да ми разкажете всичко за Боби и Топър. Боби малко момче ли е? Роднина ли ви е?

— Не. Живее до нас. На дванайсет години е. Дърпа ме за косата и ми скъса роклята. Сложи ми кал в обувките и замери Топър с камъни.

Очите й се разшириха:

— Мамо! — простена тя. — Мамо!

Викът й бе толкова пронизителен, че Джордж подскочи от стола. С жест докторът му заповяда да седне отново.

— Какво се случи, Джулия? Защо викате майка си? Какво се случи с Боби?

— Той го уби! Уби го! — ехтеше детският глас.

— Кой? — извика Фролих. — Кой?

— Казах му! — хълцаше Джулия. — Казах му какво ще направя. Казах му…

Хленчът й секна отведнъж. Тялото й пък сякаш се вдърви. Но като че ли най-много се промени нейният поглед.

— Търси! — прошепна детското гласче. — Търси го, Топър! Дръж! Разкъсай го! Убий го!

— Господи! — възкликна Джордж.

— Тихо, моля ви — сряза го Фролих ядосан. — Джулия, слушайте ме. Искам да ми обясните. Вие ли пуснахте Топър след Боби? Вие ли го насъскахте?

Тялото на хипнотизираната жена изведнъж се отпусна и главата й кимна в знак на съгласие.

— Топър причини ли му зло? Уби ли го?

— Не — въздъхна тя. — Но го ухапа по врата и те го убиха. Убиха кученцето ми. Аз съм виновна! Аз съм виновна…

Гласът замлъкна. Фролих погледна съпруга и го помоли:

— А сега, господин Смолет, ни оставете, ако обичате.

Джордж въздъхна и излезе.

След четвърт час капаците на прозорците бяха вдигнати и всичко изглеждаше като отминал сън. Доктор Фролих отново седеше зад бюрото си и изглеждаше много доволен.

— И така, госпожо Смолет, сега сте наясно. Именно този на пръв поглед невинен инцидент от детството ви е причината за вашите проблеми. А освен това изпитвате и силно чувство за вина. Вие се обвинявате за случилото се с малкия Боби. Вие сте желали Топър да причини зло на момчето и изведнъж сънят ви е станал реалност. Затова и се обвинявате. Тъкмо това самообвинение е причината за ужаса, който изпитвате толкова време.

Докторът се загледа през прозореца.

— Грейна дори слънце, виждате ли. Символично, нали Джулия!

Тя му се усмихна.

Три седмици по-късно телефонът у семейство Смолет звънна точно, когато Джулия се връщаше от сутрешния пазар.

— Госпожо Смолет, безпокои ви доктор Фролих.

— О, добър ден, докторе. Радвам се да ви чуя.

— Исках само да разбера как се чувствате. Май вчера имахме среща. Забравихте ли?

— Господи! Направо ми изхвръкна от главата!

— Ще трябва да потърсим причината за това — засмя се Фролих. — Но сигурно няма да се наложи да търсим дълго, след като вече се чувствате добре.

— Прав сте — отвърна Джулия. — От години не съм се чувствала толкова добре. Вие наистина ме излекувахте… Толкова много обичам Атила.

— Атила ли? Това да не е вашето куче?

— Да. Идеята бе на Джордж. Вече свикнах с него.

— Чудесно. Исках само да ви напомня да наминете към мен следващата седмица по същото време.

— Разбира се, докторе.

Тя затвори телефона и се заизкачва по стълбите към горния етаж. Влезе в стаята на Джордж и завари слугинята Алис да подрежда дрехите му. Джулия приближи до прозореца и хвърли поглед към зелената морава, където подтичваше Атила.