Хенри Слесар - Изгубено куче

— Възможно е.

— Разбира се. И така, бях решил да взема куче и да го отведа вкъщи. Дори бях избрал едно. Бе много голямо. Истинско куче, не някакво си салонно животинче. Куче, за което почти няма нужда да се грижиш.

Джулия потръпна.

— Но не можах да го взема. Просто не ми достигна смелост. Кой знае какво можеше да се случи. Казах й да се обърне към лекар. Тя отиде при доктор Елисън. А той пък ни насочи към вас…

— Ясно — каза доктор Фролих. — Нека сега аз да кажа няколко думи. Първо, искам да сте наясно какво ще правим днес.

Докторът се облегна на стола си.

— Вече съм споменавал пред госпожа Смолет доста неща за хипнозата. Не искам да се повтарям. Все пак ще ви кажа, че ние смятаме хипнозата за част от терапията. Тя е много полезна особено при някои определени случаи, спестява на пациента дългите месеци лечение, тъй като премахва неговата природна съпротивителна сила. Тя създава една особена връзка между лекаря и болния. И двамата се приближаваме до основата на проблема. Според мен при вашата съпруга става въпрос за някакъв инцидент, който е станал доста отдавна. И именно хипнозата може да повдигне завесата, която закрива подсъзнанието.

— Ясно — промълви Джордж.

Той погледна жена си. Джулия следеше с поглед движението на устните на доктора.

— Но трябва да ви предупредя, че хипнозата не винаги е магическо лекарство. Искам да сте наясно с това.

Фролих явно бе забелязал разочарованието у Джулия, защото добави усмихнат:

— Но по отношение на госпожа Смолет аз съм оптимист. Мисля, че осъществявайки едно връщане назад в миналото, ще направим голяма крачка напред. Именно това ще бъде нашата задача днес.

— Докторе, какво точно значи „връщане назад в миналото“?

Фролих стана.

— Ще върна жена ви в нейното минало. Ще се опитам да й помогна да изживее отново детството си и ще видим дали няма да успеем да повдигнем поне края на завесата…

— Веднага ли? — попита Джулия.

— Ако сте готова, веднага.

И той натисна звънеца върху бюрото. Появи се рижата медицинска сестра, която взе да затваря капаците на прозорците, като по този начин скри от погледите им сивото навъсено небе и ситния дъждец.

— Господин Смолет, а сега, ако обичате, изчакайте в съседната стая.

— Разбира се.

— Ще се върнете, когато съпругата ви вече е хипнотизирана.

— Добре — отвърна Джордж и се отправи към вратата.

В стаята бе тъмно. Докторът запали лампата върху бюрото. Светлината обля лицето на Джулия. Фролих пристъпи към нея.

Сестрата каза:

— Господин Смолет, вече може да влезете.

Когато Джордж прекрачи в кабинета, там все още цареше мрак. Фролих бе приседнал в края на бюрото и въртеше писалка из пръстите си. Джулия седеше в същото кресло с отпуснати рамене и ръце, поставени върху коленете й. Очите й бяха затворени.

— Тя да не би…?

— Да — отвърна докторът. — Жена ви лесно се поддава на хипноза. Трябваха ми не повече от пет-десет минути. Сега седнете тихо ей там, докато й задавам въпросите.

Джордж отиде в другия край на стаята и седна. Лекарят се наведе над пациентката.

— Сега може да си отворите очите, Джулия.

Тя се подчини и повдигна клепачи. Очите й бяха безизразни. Джордж преглътна с труд.

— Знаете ли кой ден сме днес?

— Да, сряда.

— Грешите, петък е. Така ли е?

— Да, петък е.

— Не, Джулия, не сме и петък. Знаете ли кой ден сме?

Тя не можа да отговори. Докторът погледна съпруга й.

— Правя го нарочно. Искам да изгуби представа за времето.

И продължи да я разпитва, докато тя се обърка и за месеца, и за годината.

— Джулия, слушайте ме внимателно. Искам да се върнете назад в миналото си. Ще станете отново дете. Ще видите, чуете и усетите всичко, което сте видели, чели и усетили тогава. И ще ми кажете всичко, което искам да знам. Ще отговаряте на всичките ми въпроси. Започвам веднага…

Фролих се наведе още малко напред и изведнъж чертите на жената като че ли се промениха.

— Джулия, вие сте на една годинка. Още сте бебе. Кажете ми това, което искам да знам, Джулия. Страх ли ви е от кучета?

Джордж Смолет направо подскочи, когато чу отговора на жена си. Гласът й бе странен, изобщо не приличаше на нейния. Като че ли и докторът бе учуден.

— Не — отвърна странният глас. — Не ме е страх…

— Сега сте на две години. Джулия, вече сте на две години. Страх ли ви е от кучета?

— Не — повтори гласът. — Не ме е страх от кученцата. Не ме е страх…

— Сега сте на три години, Джулия, кажете ми страх ли ви е от кучета?