Петко Славейков - Две касти (или днешната екзархия и що ни обещава тя)

Но ето че за жалост времената дойдоха да оделотворят всички наши страхове, дойдоха да покажат, че ний и в крайния степен на своя песимизъм не бяхме си мислевали един толкоз лош изход на работите, колкото що виждаме днеска на дело.

Тамо — в злополучния дом на възстановената наша народна черква, който обкитиха златните надежди и най-доблестните помишления и желания на българския народ, дето трябваше да е събран вече екзархийският съвет, излязъл из недрата на един народен събор — днес за днес тамо горделиво се обляга върху своята с нечисти средства придобита придобита сила онзи, когото всичкият свят припозна за сляпо и подло орудие на неприятелските нам страни, който, като се опира от една страна върху онази вред по отечеството ни разпространена мрежа на чорбаджии в сътрудничество с някои от ТТПП, налага своята воля даже върху добродушния наш екзарх. Тамо г. Пенчович и всичката му свита плетат интриги за всичко, само не за интереса и за доброто на българския народ.

О, българи, да останаха вашите надежди! Бедни народе, това ли бе съдено да дочакаш?

Но не излязохме ний тука да проливаме сълзи върху развалините на излъганите наши надежди, не излязохме да се оплакваме противу злочестата своя съдба. Тука е мястото, дето видяхме за нужно да се обърнем към н. Блаженство и към всичкото наше висше и ниже калугерство и да ги попитаме с всичката възможна сериозност: с таквози едно поведение знаят ли те какво правят? Знаят ли накъде отиват? Могат ли те да схванат какви ще бъдат следствията на това очевидно отстъпание от пътя, който им предначертава високото тяхно положение, като народни предводители и нравствени препородители?

Истина е, че сега на много места общините и особено там, дето чорбаджийската каста е още в силата си и преобладава, като че пригласят на кривите ноти на нашата екзархия и като че я утвърдяват в извратения път, по който е тръгнала. Но не трябва нашето духовенство да се уповава и не трябва да се обляга върху тези знакове. Подир блистателната наша победа над гърците по нас настана, естествено подир таквоз събитие, идущата епоха на реакцията и на отпочивание, на радост и на веселба. Всякой може да ни разбере, като кажем, че подобни победи са като крепките пития; те укрепват народите. Нашият народ е още като полуупит от своята победа. И онези, които искат да го експлоатируват, употребиха това сгодно време да ловят риба в мътна вода. Обаче няма да се мине много време, и народът ще дойде на себе си. Не е възможно, щото той да одобри делата и поведението на нашата екзархия. Всички онези, които имат очи, за да видят, и уши, за да слушат, могат да се уверчт като нас, че българският народ не се е родил да бъде стъпало и опашка на една шепа калугери и чорбаджии. Един огромен исполински глас се издава всред стихиите на българския народ; този глас отговаря на вътрешния характер негов и на неговото положение. В този глас се заключава идея висока и благотворна, идея, през която има да станат жертва всичките гнили и противонародни стихии. Ей, българският народ — нека добре размислят върху тази дума — е като огнедишуща гора, която работи изтрайно и на която не е дошло време да избухне. Ей, нека чуе тази дума нашето духовенство и нека знае, че то дреме върху вулкан.

Какво е стремлението на българския народ? Къде върви той?

За да отговорим точно на това питание, нужно е да захванем по-издалече.

Епохата на религиозния фаантизъм, на здравата още набожност във Франция в миналия вече осемнадесети век дойде към края си.

На 1789 избухна тамо голямата онази революция, която събори началата на християнството и се опита да установи върху техните развалини естествените начала или началата на истинското человечество.

Но по онова време знанията не бяха се още доволно арзвили, за да определят точно законите на естествената система. Французите не знаеха за правата на жената, че са равни с правата на мъжа. Те не вярваха, че пълната нравственост е необходима за мира и за спокойствието на человеческите общества и на чистотата на человеческото име. А що е повече, те нямаха понятие за страшния онзи закон в естеството, че всяка неправда има да се накаже още и тук на този свят, който виждаме с очите си, на който живеем. Поради това установлението на французката революция не остана трайно и вълните на християнизма, като се разпиляха от страшния онзи ураган, за време нахлуха пак във Франция и я завладяха.

Французката революция пропадна, но идеята й не пропадна. Тя взе да минува границите на Франция и да се разпространява в съседните германски и латински земи. Навред из Европа духовенството усети голямата опасност, която го заплашва. И то, за да поддържа вярата, разумя, че трябва саминко да стане образец на набожност, нравственост и родолюбие. Таквоз е въобще духовенството в европейските земи и чрез тези средства е спирало и спира насилното превращение на обществата, а е дало на арзвитието на работите едно толкоз тежко и трудно движение и що е главното, успяло е да поддържа властта и влиянието си до днес, за да не казвам, че то с това си поведение ще ги поддържа за дълго време още.