Дан Симънс - Хиперион

— Здравей, Мерин!

Сайри се носи из мрака на гробницата си. Холовизионният образ не е безукорен — някаква мъглявост зацанва краищата му. Но това е Сайри — Сайри, каквато я видях за последен път, с по-скоро обръсната, отколкото подстригана сива коса, с вдигната глава и лице, потънало в сенки.

— Здравей, Мерин, обич моя.

— Здравей, Сайри — казвам аз. Вратата на гробницата е затворена.

— Съжалявам, че няма да имаме Седма среща, Мерин. Очаквах го.

Сайри спира и поглежда надолу към ръцете си. Образът й леко потрепва и през него плуват прашинки.

— Бях се подготвила много старателно какво да ти говоря — продължава тя. — И как да ти го кажа. Исках да ти доказвам разни неща. Да ти дам разпореждания. Но зная колко безполезно ще бъде. Или вече съм ти казала всичко и ти си го чул, или — а то е същото — вече няма нищо за казване и мълчанието е по-подходящо за момента.

С възрастта гласът на Сайри е станал дори по-хубав. В него се долавят спокойствие и уравновесеност, които идват след преживени страдания.

Сайри раздвижва ръце и те изчезват зад очертанията на екрана.

— Мерин, обич моя, колко странни бяха дните ни — и тези, които изживяхме заедно, и тези, през които бяхме разделени! Колко абсурден и прекрасен е митът, който ни свърза! През всички мои дни сърцето ми биеше само за тебе. Мразех те заради това. Ти беше огледалото, което не лъже. Ако можеше да видиш лицето си в началото на всяка наша Среща! Най-малкото, което можеше да направиш, беше да скриеш колко си потресен… можеше да го направиш поне заради мен.

Но наред с твоята непохватност и твоята наивност винаги имаше… какво?… имаше нещо, Мерин. Нещо, което оневинява твоя лишен от мисъл егоизъм. Той е като на пиле-голишарче и много ти отива, Мерин. Може би е това, че ме цениш; а може би това, че ме уважаваш. Ако не друго.

Мерин, този дневник съдържа стотици записи… боя се, че са хиляди… започнах го, когато бях на тринайсет години. В момента, в който гледаш това, те ще бъдат унищожени с изключение на онова, което следва. Сбогом, обич моя. Сбогом.

Изключвам инфотерма и за минута седя в тишина. Ронотът на тълпата почти не се чува през дебелите стени на гробницата. Поемам си дъх и натискам ключа на дисплея.

Сайри се появява. Тя наближава петдесетте. Веднага познавам деня и мястото, където е направен записът. Спомням си наметалото на Сайри. Огърлицата от морски камъчета, която виси на врата й, и кичура коса, който се е измъкнал изпод баретата й и пада върху бузата. Помня всичко за този ден. Той беше последният ден на Третата ни среща. Бяхме излезли на разходка с приятели по хълмовете над Саут Търн. Донъл беше на десет години и се опитвахме да го убедим да се попързаля с нас по снега. Той плачеше. Сайри извърна лице встрани от нас още преди плъзгачът да се приземи. Когато Маргарет слезе, вече бяхме разбрали от жеста на Сайри, че нещо се е случило.

Сега същото това лице ме гледа втренчено. Сайри разсеяно приглажда назад непокорен кичур. Очите й са зачервени, но гласът е овладян.

— Мерин, днес убиха нашия син. Алон беше на двадесет и една години и го убиха. Днес си много объркан, Мерин. Непрекъснато повтаряше фразата: „Как е могла да стане такава грешка?“ Ти не познаваше сина ни истински, но по израза на лицето ти, когато чухме, разбрах, че схващаш загубата. Мерин, това не беше нещастен случай. Може от моя живот да не остане нищо; може никога да не разбера защо съм позволила един сантиментален мит да управлява живота ми, но това трябва да знаеш. Алон не е загинал при нещастен случай. При пристигането на полицията той е бил със сепаратистите. Можел е да се измъкне дори в този момент. Бяхме му подготвили алиби. Полицията щеше да повярва. Той е предпочел да остане.

— Мерин, днес ти направиха впечатление думите, които казах на тълпата, която се беше събрала пред посолството. Знай това, космически вълко — когато им казах: „Сега не е време да показвате вашия гняв и вашата омраза“, казах точно това, което мисля. Ни повече, ни по-малко. Днес не е време. Но денят ще дойде. Непременно ще дойде. Някога, когато е била подписана, Спогодбата на живота е била вземана насериозно. Тя и сега е нещо сериозно, Мерин. Тези, които са я забравили, ще бъдат изненадани, когато дойде денят. Той непременно ще дойде.

Образът чезне, смесва се с друг и за част от секундата лицето на по-възрастната жена се променя в лицето на двадесет и шестгодишната Сайри.

— Мерин, бременна съм! Толкова се радвам. Откакто си заминал, минаха пет седмици. Липсваш ми. Няма да те има десет години, дори повече. Мерин, защо не ти дойде на ум да ме поканиш да дойда с тебе? Сигурно нямаше да дойда, но щеше да ми бъде приятно, ако просто ме беше поканил. Но аз съм бременна, Мерин. Лекарите казват, че ще бъде момче. Ще му разказвам за теб, обич моя. Може би някой ден ти и той ще плувате из Архипелага и ще слушате песните на морския народ както ние с тебе, преди да заминеш. Може би тогава ще ги разбираш, Мерин, липсваш ми. Моля те, върни се бързо.