Дан Симънс - Хиперион

Входът е запечатан. На него има ключалка, чувствителна към кожата на ръката ми. Достатъчно е да я докосна.

През последните няколко минути си измислих нещо, което трябва да ме спаси от тъгата, нарастваща вътре в мен, и от многобройните събития вън, чиято първопричина съм аз. Сайри не е умряла. В последния етап на боледуването си е събрала лекарите и малкото технически специалисти, с които разполага колонията, и те са ремонтирали за нея една от хибернационните камери на кораба, който преди две столетия е превозил дотук хората, животните и растенията. Сайри просто спи. Нещо повече, този продължаващ с години сън някак е възвърнал младостта й. Когато я събудя, тя ще бъде онази Сайри, която съм запомнил от първите ни дни. Ще тръгнем заедно под слънчевата светлина и когато вратите на телепортатора се отворят, ние първи ще минем през тях.

— Татко?

— Да.

Пристъпвам напред и поставям дланта си върху вратата на криптата. Чува се шумолене на електрическо моторче и един бял каменен блок се хлъзга встрани. Свеждам глава и влизам в гробницата на Сайри.

— По дяволите, Мерин, оправи това въже, преди да те е преобърнало. Бързо!

Побързах. С мокрото въже се боравеше трудно, а да го развържа ми беше още по-трудно. Сайри поклати глава с отвращение и се наведе напред, за да завърже с една ръка някакъв възел на носа на лодката.

Това беше Шестата ни среща. Бях закъснял с три месеца за рождения й ден, но той бе отпразнуван тържествено от повече от пет хиляди души. Президентът на Всеобема й бе отправил своите благопожелания в четиридесет и пет минутна реч. На тържеството един поет бе прочел най-новия си цикъл сонети, посветени на любовта. Посланикът на Хегемонията й бе връчил почетна грамота и й бе подарил цял нов плавателен съд — малка атомна подводница, на която беше монтиран първият двигател с ядрено гориво, след като на Мауи-Обетована разрешиха използването му.

Сайри имаше осемнадесет други кораба. Дванадесет бързи катамарана съставляваха търговската й флотилия, която неуморно сновеше между плаващия Архипелаг и неподвижните острови. Други два бяха прекрасните й състезателни яхти, които се използваха само два пъти годишно, за да вземат участие в Регатата на Основателя и в Критериума на Мауи-Обетована. Имаше и още четири стари рибарски лодки — груби и тромави; макар и добре поддържани, те не бяха нищо друго освен обикновени черупки.

Сайри притежаваше деветнадесет кораба, но ние бяхме на рибарска лодка — „Джини Пол“. През последните осем дни бяхме ловили риба из шелфа на екваториалните плитчини. Бяхме само двамата и по цял ден хвърляхме мрежите и ги изтегляхме, газехме във водата до колене сред вмирисана риба и хрущящи черупки на мекотели, измрели преди милиони години, подскачахме пред всяка задаваща се вълна, хвърляхме мрежите, изтегляхме ги, бодърствахме и в кратките моменти на почивка спяхме като изморени деца. Още не бях навършил двадесет и три години. Мислех, че на борда на „Лос Анджелис“ съм привикнал към тежкия физически труд, и обикновено преди началото на всяка втора работна смяна се упражнявах по един час в камера с гравитация 1,3 g, но сега усещах болки в ръцете и гърба от навеждането, а дланите ми бяха покрити с пришки и мазоли. Сайри току-що бе прехвърлила седемдесетте.

— Мерин, мини отпред и свали долната част на предното платно. Направи същото и с малкото предно платно. После слез долу и виж какво става със сандвичите. Повече горчица!

Кимнах и минах отпред. В продължение на ден и половина си бяхме играли на криеница с една буря — когато можехме, я изпреварвахме и плавахме пред нея; друг път бягахме, а наложеше ли се, изтърпявахме наказанието си. Отначало беше забавно преживяване, дошло като желан отдих от безкрайното хвърляне, изтегляне и кърпене на мрежите. Но след първите няколко часа, приливът на адреналин в кръвта ми спадна и вместо него почувствах непрекъснато гадене, умора и ужасна досада. Морската стихия беше безмилостна. Вълните достигаха шест метра и повече. „Джини Пол“ се клатушкаше във водата като непохватна ъгловата матрона, каквато си беше. Всичко бе влажно. Кожата ми беше подгизнала от три пласта дъждовна вода. Сайри обаче се наслаждаваше на дългоочакваната ваканция.

— Това не е нищо — каза тя в най-тъмния час на нощта, когато вълните обливаха палубата и се разбиваха в набраздената от белези пластмасова стена на кубрика. — Трябва да видиш какво е през сезона на бурите.

Облаците продължаваха да висят ниско и се сливаха в далечината със сивите морски вълни, но бурята бе затихнала и имаше само леки вълни, които стигаха до метър и половина.