Дан Симънс - Хиперион

Направих още една крачка назад.

Сега Плитката гореше, а синьото тлеене се бе сменило с оранжевочервени пламъци. Плътта му експлодира навън в огън, сякаш костите му се бяха запалили. След минута представляваше димяща карикатура на овъглена плът. Извърнах се настрани, сложих ръка на устата си и затърсих да видя лицата на малцината свидетели, за да проверя дали някой от тях би могъл да е направил това. В отговор срещнах широко отворени, изплашени очи. Далече над тях, от телепортала внезапно изскочиха сиви униформи на службата за сигурност.

По дяволите. Дървоплатната се раздвижиха и се развълнуваха над главата ми. Лъчисти паяжини, красиви дори на дневна светлина, пропърхваха между тропическата растителност със стотици цветови оттенъци. Слънчевата светлина танцуваше по повърхността на синия океан. Пътят и към двата портала беше блокиран. Служителят от охраната, който предвождаше групата, извади оръжие.

С три крачки се добрах до хокинговото килимче, като се опитвах да си спомня от единственото ми пътуване две десетилетия преди това как се задействаха нишките за управление на полета. В отчаяние погалих шарките.

Килимчето се втвърди и се издигна на десет сантиметра от плажа. Вече чувах виковете на приближаващите се служители от сигурността, които бяха стигнали до тълпата. Някаква жена, облечена в крещящо облекло от Малкия Ренесанс, посочи към мен. Скочих от хокинговото килимче, събрах останалите седем килимчета и скочих обратно на своето. С мъка успях да намеря шарките за управление на полета под купчината килими и започнах да пляскам по ходовите лостове, докато килимчето полетя, като за малко не ме отхвърли от себе си, набирайки височина.

Петдесет метра по-нататък на тридесет метра височина изхвърлих останалите килимчета в морето и се обърнах, за да видя какво става на плажа. Неколцина от хората със сиви униформи се бяха скупчили около изгорелите останки. Един от тях насочи към мен сребърна палка.

Тънки болезнени иглички пропълзяха по ръката, раменете и шията ми. Клепачите ми натежаха и за малко не се изхлузих от десния край на килимчето. Сграбчих отсрещния край с лявата си ръка, наведох се напред и с вдървени пръсти потупах шарката за набиране на височина. Докато се издигах отново, опипах десния си ръкав, търсейки собствения си зашеметител. Препаската на ръката ми беше празна.

Минута по-късно се изправих в седнало положение и се отърсих от повечето ефекти от зашеметяването, макар че пръстите ми продължаваха да горят и имах жестоко главоболие. Подвижният остров бе останал далече назад и с всяка секунда ставаше все по-малък. Преди един век островът щеше да се придвижва от отрядите делфини, докарани първоначално тук но времето на Хеджира, но умиротворителната програма на Хегемонията по време на въстанието на Сайри беше изтребила повечето от водните бозайници и сега островите бродеха вяло, понесли своя товар туристи от Мрежата и собственици на курорти.

Огледах хоризонтите за други острови, за някакъв признак, че някой от редките материци е наблизо. Нищо. Или по-точно — синьо небе, безкраен океан и нежни щрихи от облаци далече на запад. Или може би на изток?

Откачих инфотерма от токата на колана си и натиснах клавишите за включване в общ достъп към инфосферата, след това спрях. В случай че властите ме бяха проследили дотук, следващата им стъпка щеше да бъде да установят местоположението ми и да изпратят след мен някой плъзгач или ЕМПС на службата за сигурност. Не бях сигурна дали биха могли да проследят моя инфотерм, когато се включех, но не виждах никаква причина да ги улеснявам. Натиснах клавиша за комуникационна линия на стендбай и отново се огледах наоколо.

Добра скорост, Брон. Рейнала се на двеста метра височина, на някакво тривековно хокингово килимче, с Бог знае колко много… или колко малко!… часа енергия в нишките му за полет, на може би хиляда или повече клика разстояние от каквато и да било суша. И без никаква ориентация. Страхотно. Скръстих ръце и седнах да помисля.

— Госпожо Ламиа?

Тихият глас на Джони ме накара почти да скоча от килимчето.

— Джони? — взрях се в инфотерма. Все още беше на стендбай. Индикаторът за обща комуникационна честота бе тъмен. — Джони, вие ли сте?

— Разбира се. Мислех, че никога няма да включите инфотерма си.

— Как ме открихте? На каква вълна се обаждате?

— Това няма значение. Накъде отивате? Засмях се и му казах, че нямам ни най-малка представа.