Дан Симънс - Падането на Хиперион

— Мислите ли, че Шрайка ще дойде през нощта? — пита отец Хойт. Свещеникът се е завил в черното си наметало и изглежда толкова част от нощта, колкото и полковник Касад. Слабичкият глас на мъжа е напрегнат.

Касад се навежда напред и разбърква огъня с палката си.

— Няма откъде да разберем. За всеки случай ще остана на пост.

Изведнъж и шестимата вдигат поглед, когато обсипаното със звезди небе се сгърчва и безшумно разцъфтява в оранжеви и червени светлини, които затъмняват звездите.

— През последните няколко часа не се беше случвало често — отбелязва Сол Уайнтрауб, люлеейки бебето си. Рахил е престанала да плаче и сега се опитва да хване късата брада на баща си. Уайнтрауб целува мъничката й ръчичка.

— Пак проверяват отбраната на Хегемонията — казва Касад. От разбъркания огън се посипват искри, а към небето се издигат въгленчета, като че ли в опит да се присъединят към по-ярките пламъци там.

— Кой победи? — пита Ламиа, имайки предвид беззвучната космическа битка, която бе изпълвала небето с насилие през цялата предишна нощ и голяма част от деня.

— На кого му пука? — подхвърля Мартин Силенъс. Той рови в джобовете на коженото си палто, сякаш може да намери там пълна бутилка. Не намира. — На кого му пука? — отново промърморва той.

— На мен — уморено отвръща консулът. — Ако прокудените разкъсат отбраната, могат да унищожат Хиперион, преди да открием Шрайка.

Силенъс подигравателно се засмива.

— О, това би било ужасно, нали? Да умреш, преди да откриеш смъртта? Да бъдеш убит, преди да бъдеш определен за убиване? Да си отидеш бързо и безболезнено, вместо да се гърчиш завинаги на тръните на Шрайка? О, ужасна мисъл.

— Млъквай — казва Брон Ламиа и в гласа й отново няма емоция, но този път не е лишен от заплаха. Тя поглежда към консула. — И къде е Шрайка? Защо не го намерихме?

Дипломатът се втренчва в огъня.

— Не знам. Защо трябва да знам?

— Навярно Шрайка го няма — предполага отец Хойт. — Навярно, като сте унищожили антиентропните полета, сте го освободили завинаги. Навярно е отнесен да мъчи хората някъде другаде.

Консулът поклаща глава и не казва нищо.

— Не — възразява Сол Уайнтрауб. Бебето спи, притиснато до рамото му. — Ще бъде тук. Чувствам го. Брон Ламиа кимва.

— И аз. Той чака. — Тя изважда няколко консервирани дажби от раницата си, издърпва ушенцето за подгряване и ги раздава.

— Зная, че разочарованието е вътъкът на света — намесва се Силенъс. — Но това е смешно, майка му стара. Всички са готови, а смъртта не идва.

Брон Ламиа се намръщва, но не казва нищо и известно време се хранят в мълчание. Пламъците на небето избледняват и гъсто разположените звезди отново просветват, но въгленчетата продължават да се издигат нагоре, сякаш се опитват да избягат.

Обгърнат в сънено-мъглявата бъркотия на двойно отдалечените мисли на Брон Ламиа, аз се мъча да преподредя събитията, последвали предишния ми сън за живота им.

Пеейки, поклонниците се спуснаха в долината преди зазоряване, а светлината от битката на милиард километра в небето хвърляше сенките им пред тях. През целия ден изследваха Гробниците на времето. Всеки момент очакваха да умрат. След няколко часа, когато слънцето изгря и ужасният пустинен студ отстъпи мястото си на жегата, страхът и тържествувалото им изчезнаха.

Дългият ден беше тих, с изключение на стърженето на пясъка, отделни викове и постоянния, почти подсъзнателен стон на вятъра край скалите и гробниците. Касад и консулът носеха уреди за измерване силата на антиентропните полета, но Ламиа първа забеляза, че от тях няма нужда, че приливите и отливите на времето могат да се усетят като леко гадене, подсилено от чувство за аеда VII, което не изчезваше.

Най-близо до входа на долината беше Сфинкса. След това идваше Нефритената гробница, чиито стени бяха прозрачни само в утринния и привечерния сумрак. После, на по-малко от сто метра нататък, се издигаше гробницата, наречена Обелиска. Сетне поклонническата пътека се разширяваше към най-голямата от всички гробници, разположена в центъра и наречена Кристалния монолит, чиято повърхност не беше украсена, нито пък имаше отвор, а плоският й покрив се огряваше сутрин от слънцето едновременно с върховете на скалите. Следваха трите Пещерни гробници, чиито входове се виждаха само поради изтърканите пътеки, които водеха към тях. Накрая, почти на километър нататък в долината, беше така нареченият дворец на Шрайка, чиито остри ръбове и стърчащи върхове напомняха за шиповете на създанието, за което се твърдеше, че обитава долината.