Карл Сейгън - Контакт

Търсенето на извънземен разум — наричано навсякъде по света SETI, освен от онези, които говореха, някак по-оптимистично, за общуване с извънземен разум (CETI 12 12 Communication with ExtraTerrestrial Intelligence. — Б.пр. ) — по същество представляваше рутинно наблюдение, суровината, заради която бе изграден целият комплекс. Но една четвърт от времето на най-мощната система от телескопи на Земята бе заделено за други проекти. Беше достатъчно да изпълниш досадната част от задълженията си. Малко количество време бе запазено и за астрономи от други институти. Докато духът в обсерваторията видимо се подобряваше, мнозина от екипа споделяха възгледа на Дръмлин. Те поглеждаха с копнеж към технологичното чудо на „Аргус“ с неговите сто и тридесет разгънати в редици радиотелескопи и си представяха как ги използват за собствените си, несъмнено приносни програми. Ели ту спореше с Дейв, ту се опитваше спокойно да го убеди в правотата си. Но изглежда нито едното, нито другото помагаше. Настроението му съвсем не беше миролюбиво.

Колоквиумът на Дръмлин отчасти целеше да докаже, че не съществуват извънземни. Ако ние само след няколко хиляди години човешка цивилизация сме постигнали толкова много във високите технологии, то на какво ли би трябвало да са способни наистина напредналите видове разум, питаше той? Би трябвало да могат да местят звезди, да преустройват галактики. И въпреки това, в цялата астрономия няма нито едно явление, което да не може да се обясни с естествени процеси, за което да ни се налага да викаме на помощ намесата на извънземни. Защо до този момент „Аргус“ не е засякъл никакъв сигнал? Нима си мислят, че в цялото небе има само един радиоизлъчвател? Нима не разбират колко милиарди звезди вече са изследвани? Този експеримент си струваше, но вече трябва да се прекрати. Няма нужда да се проучва останалата част от небето. Отговорът е налице. Нито в най-големите дълбини на пространството, нито близо до Земята съществува някакъв знак за извънземни. Такива просто няма.

Когато дойде време за въпросите, един астроном от „Аргус“ го попита за хипотезата за „Зоопарка“. Според тази хипотеза, извънземните може и да са тук наоколо, но без да издават присъствието си, за да скрият от хората факта, че в космоса съществуват други разумни същества. Точно както човек, изучаващ живота на приматите, може да поиска да наблюдава стадо шимпанзета сред храсталаците, но да не се намесва в техните занимания. В отговор Дръмлин зададе друг въпрос — възможно ли е при един милион цивилизации в галактиката — това число, както се изрази, било „подхвърлено“ именно в „Аргус“ — да не се намери нито един бракониер? Как става така, че всички цивилизации в галактиката се подчиняват на етиката на ненамеса? И да не се намери нито един, който да си пъхне носа в земните неща?

— Но на Земята — намеси се Ели — бракониери и лесничеи разполагат, в общи линии, с едно и също технологично ниво. Ако лесничеят е с една крачка по-напред — да речем, с радар и хеликоптери, — тогава на бракониерите им е спукана работата.

Част от персонала на „Аргус“ прие топло забележката й, но Дръмлин само каза:

— Впечатляваш ме, Ели. Впечатляваш ме.

Когато имаше нужда да прочисти мозъка си, мяташе се на грижливо поддържания „Тъндърбърд“, модел 1957 година, със сгъваем покрив и малки стъклени амбразури, фланкиращи задната седалка — единствената й проява на екстравагантност — и изминаваше дълги разстояния сама. Често нощем потегляше от дома си, със свалени прозорци надуваше газта през обраслата с трънаци пустиня и тъмната й коса се вееше зад нея. С времето бе научила всяко бедно градче, всеки хълм и плато в околността и се бе запознала с всички щатски полицейски патрули по магистралата в югоизточно Ню Мексико. След нощно бдение в обсерваторията тя с удоволствие пришпорваше мотора на колата край охранителната станция на „Аргус“ (преди да издигнат противоциклонното ограждение), сменяйки рязко скорости, и потегляше на север. Някъде около Санта Фе бледите отблясъци на зората докосваха върховете на планините Сангре де Кристо. (Защо, питаше се Ели, религията назовава светите си места на кръвта и тялото, на сърцето и панкреаса на най-почитаната си фигура? Защо не на мозъка или на други не по-малко забележителни, но така и неувековечени органи?)

Този път потегли на юг, към планините Сакраменто. Дали пък Дейв не беше прав? Възможно ли бе SETI и „Аргус“ да се окажат колективна заблуда на шепа недостатъчно трезвомислещи астрономи? Наистина ли, ако годините минаваха, без да са получили така жадуваното послание, тя щеше да се стреми да продължи проекта, измисляйки всеки път ново основание за стратегията на излъчване на предполагаемите извънземни и все по-нов и скъп инструментариум? Кой можеше да бъде убедителният знак за провал? Кога и тя самата ще приеме да се предаде? Да се насочи към нещо далеч по-сигурно, в което резултатите са в много по-голяма степен гарантирани? Обсерваторията Нобеяма в Япония току-що бе съобщила за откриването на аденозин, сложна органична молекула, градивен елемент на ДНК, кротуваща си нейде там, сред гъст молекулярен облак. Положително можеше да се посвети изцяло, и успешно, на търсене на свързани с живота молекули в космическото пространство, дори ако се наложеше да се откаже от издирването на извънземен разум.