Карл Сейгън - Контакт

На борда на „Гилгамеш“ липсваше радио. Той не желаеше повече да знае какво се е случило с Петимата. Не искаше да слуша повече вести от Земята. Никакви радостни вести, нищо, което би могло да го развълнува, нищо от безсмислените вълнения, които му бяха толкова познати. Единствено самота, възвишени мисли… и тишина. Ако в следващите няколко години възникнеше някаква опасност, криогениката на „Гилгамеш“ щеше да се включи с едно натискане на копчето. Дотогава той щеше да разполага с любимата си библиотека с музика, литература и видеозаписи. Нямаше да е самотен. Никога не бе имал кой знае каква нужда от компания. Ямагиши бе размислил дали да тръгне с него, но най-накрая се отказа. Заяви, че без „персонал“ щял да се чувства загубен. А за подобно пътуване липсваха достатъчно съблазни, както и пространство за персонал на борда. Монотонността на храната и ограничените удобства може би щяха да се сторят притеснителни за някой друг, но Хадън знаеше, че е човек на мечтите. За него удобствата не означаваха нищо.

След две години този летящ саркофаг щеше да попадне в гравитационния кладенец на Юпитер, извън радиоактивния пояс. Щеше да се завърти около планетата и след това да изхвърчи в междузвездното пространство. В продължение на едно денонощие той щеше да се наслади на гледка далеч по-прекрасна от тази на борда на „Матусал“ — мътните многоцветни облаци на Юпитер, най-голямата планета. Ако беше въпрос само за гледката, Хадън би предпочел Сатурн и пръстените му. Предпочиташе пръстените. Но Сатурн се намираше поне на четири години отстояние от Земята, а това, съдейки по всичко, означаваше известен риск. Ако се стремиш към безсмъртие, трябва да си много внимателен.

При тези скорости на човек му трябват поне десет хиляди години, за да пропътува разстоянието дори до най-близката звезда. Но когато си замразен до четири градуса над абсолютната нула, разполагаш с достатъчно много време. И един чудесен ден — Хадън беше сигурен в това, дори този ден да настъпеше след милион години — „Гилгамеш“ щеше случайно да нахлуе в нечия слънчева система. Или неговата погребална ладия щеше да бъде засечена сред мрака на междузвездното пространство и други същества — много напреднали, много далекогледи — щяха да вземат саркофага му на борда си и щяха да знаят какво да направят с него. Никой не беше опитвал това досега. Никой, живял на Земята, не се бе приближавал толкова до истинското безсмъртие.

Убеден, че неговият край ще се превърне в новото му начало, той пробно затвори очи и скръсти ръце на гърдите си, когато двигателите изреваха отново, този път по-кратко, и обгореният корпус на малкия му космически съд плавно се понесе в дългото си пътешествие към звездите.

Бог знае какво щеше да се случи със Земята след хиляди години. Това не беше негов проблем. И никога не бе бил. Но той самият, той щеше да заспи, дълбоко замразен, великолепно запазен. Саркофагът му щеше да се носи сред междузвездното пространство, надминавайки фараоните, побеждавайки Александър, засенчвайки Кин. Беше постигнал собственото си Възкресение.

Телефонните връзки бяха възстановени, пътищата изчистени от снега и на внимателно подбрани представители на световната преса бе разрешено да разгледат набързо комплекса. Неколцина репортери и фотографи бяха заведени през отворите в бензелите, през люка и вътре в додекаедъра. Направиха се записи на телевизионни коментари с репортери, седнали в креслата, заемани преди от Петимата, разказващи на света за провала на този пръв смел опит за активиране на Машината. Ели и колегите й бяха снимани от разстояние, за да се види, че са живи и здрави, но засега те не даваха интервюта. Проектът „Машина“ си поемаше дъх и обмисляше по-нататъшното си бъдеще. Тунелът между Хоншу и Хокайдо отново беше отворен, но коридорът от Земята до Вега бе закрит. Тази възможност всъщност още не я бяха пробвали. Ели се чудеше, дали когато Петимата най-сетне напуснат обекта, проектът няма да се опита отново да завърти бензелите. Но вярваше на онова, което й бяха казали: Машината повече нямаше да проработи; повече достъп на земните същества до тунелите нямаше да има. Можем да си драскаме във време-пространството колкото си искаме — това изобщо няма да ни помогне, ако някой не се закачи от другата страна. Просто ни хвърлиха поглед, прецени тя, след което ни оставиха да се спасяваме сами. Ако можем.