Мария Семьонова - Вълкодав

— Господи мой, Повелителю на Бурята — шепнеха устните му. — Ти, който поразяваш студения Змей със златната си брадва… Мъртва е душата ми, Господи, празнота зее в гърдите ми… Защо съм тук? Защо не ме взе при себе си?…

Живите струи окъпваха белезите на обърнатото към небето лице, стичаха се по страните, по брадата и стегнатите плитки. Близките мълнии запалваха огньове в кристалното мънисто. Гръмотевичното колело се търкаляше зад облаците. За миг бръчките на разкъсаните от вятъра облаци се подредиха и образуваха сурово мъжко лице, обрамчено от черни, леко посребрени коси и огненозлатиста брада. В сините очи пламтеше небесен огън.

— ВЪРВИ — рече то гръмотевично. — ВЪРВИ И ЩЕ ДОСТИГНЕШ.

На другия ден край пътя все по-начесто започнаха да се нижат села. Дъхът на северния вятър стана осезаемо солен. Сетне гората свърши и талигите се изтърколиха на голям равен път, по който сновяха конници и пешаци. Към пладне далеч на хоризонта се показа безкрайното синьо море, а отпред се извисиха кулите на престолния Галирад.

Вълкодав вървеше по улицата с увития в парче плат меч под мишница. Оръжието все така си нямаше ножница, но бива ли човек да се разхожда из града с оголен меч? Аптахар му беше препоръчал един занаятчия и Вълкодав се отправи натам, като остави своите хора в странноприемницата, но първо строго заръча на Ниилит да не си подава носа навън от вратника. Нощувките бяха предплатени за цяла седмица, Фитела удържа на думата си и се издължи до грош.

Градът не се нравеше на Вълкодав. Голяма навалица и шумотевица, а под нозете ти наместо мека горска трева — дървена настилка, обсипана с два пръста орехови черупки. Не можеш да шляпаш бос. Всичко живо, от мало до голямо — жени, мъже, дечурлига — дъвчеше орехи. Вълкодав отначало хвърляше осъдителни погледи към лакомниците, а после неочаквано омекна и реши да купи една шепа, за да поглези Ниилит.

Минувачите се обръщаха подире му, като се заблуждаваха, че погледите им остават незабелязани. Солвяните смятаха вяните за горски диваци и тайничко ги презираха донякъде, но не забравяха да внимават с тия опасни хора. Зад гърба им плещеха разни врели-некипели, но не смееха да им се подиграват открито, което все беше нещо. Вяните пък смятаха солвяните за хаймани и безсрамници, отметнали се от завещания от предците закон.

И което бе интересното: нито един солвянин не би позволил на някой сегванин, да речем, да започне да хули в негово присъствие вяните. Същото важеше за всеки вянин, който би оскубал мустаците на дръзналия да очерня солвяните. Двете племена още не бяха забравили за родството си, така че въпреки техните си взаимни разправии и сметки за уреждане, тачеха правилото: когато нашите помияри се сдавят, чуждите кучета да подвиват опашки и да мълчат.

И двата народа говореха на почти един и същи език, само че тук, в Галирад, казваха, да речем, на стълбата възходище, на петела — герчо, а на канията — калъфка. Малко особено звучеше, но за разбиране — разбираше се. По-лошо бе, че казваха „млеко“ и „бело“ и подигравателно се мръщеха на вянското „мляко“ и „бяло“. Все неща в изговора, за които Вълкодав бе готов пак да отиде на каторга.