Мария Семьонова - Вълкодав

Декша се придържаше за нечие рамо, но стоеше с гордо изправена глава.

— Рядко разбойниците убиват толкова знатни момичета — отбеляза Серт. — Тях ги отвличат, за да поискат откуп. Каква полза биха имали от смъртта й?

— Кнесинята вече се опитаха да я убият на тържището — напомни някой от витязите. — Тогава също не беше ясно защо им е да го правят.

— Едно е на тържището — изфуча Серт, — друго е насред гората.

Лъчезар гледаше втренчено пред себе си. Когато човек не желае да се оправдава, това винаги впечатлява.

— Ние можем да докажем, че владетелката са искали да я убият! — отново надигна глас Ертан. — Мъртвата слугиня беше с отсечена глава, която бе хвърлена в огъня. Явно са видели, че не е тази, която им трябва!

Дочу се как някъде далеч в тълпата заплака жена.

— През същата нощ, господарю — каза Дунгорм, — твоят болярин окончателно се скара с телохранителя и предложи на владетелката да избира с кого ще се съветва по-нататък — с него или с вянина. И почитаната господарка избра вянина!

— Твоят болярин страшно се обиди, кнесе — вметна Ертан. — След този случай кнесинята вървеше пеша с нас, а той се движеше на половин верста по-назад.

— Вероятно затова не можа да ни се притече на помощ, когато ни изтласкваха към Препятствието — каза Дунгорм. — Неговите воини се появиха едновременно с конниците на моя господар, когато изходът на боя беше предрешен, а мостът, по който бе минала владетелката — разрушен.

Стана тихо, дочуваше се само шепотът на ратниците. Те можеха да припомнят още доста неща на Лъчезар Лугинич. Кнесът също се обърна към младия болярин. И за всички беше ясно, че галирадският владетел вече няма намерение да пита защо Вълкодав не е доведен окован.

— Какво ще кажеш, Лъчезаре?

Левака сви широките си рамене:

— Ще кажа, родственико, че никога дори не съм помислял, че е толкова лесно да се измисли как да се оклевети един човек. Но сега се убеждавам: всяка постъпка може да се изтълкува превратно…

— Та ти точно това си направил в писмото си! — дръзко се обади Ертан.

Кнесът й хвърли изгарящ поглед:

— Вие!… Разбирате ли какви ги наговорихте току-що?…

— Освен нас тук има още двайсет и шест човека — отвърна Дунгорм. — И аз ще се осмеля да твърдя, господарю, че всеки от тях ще се закълне в Боговете, че казваме истината.

— Моите воини също могат да се закълнат пред Боговете — равнодушно каза Лъчезар. — А те са значително повече. При това всички знаем, че Боговете далеч не винаги и не веднага разобличават клетвопрестъпниците…

— Може и да се побърза с искането на присъда от Тях! — каза Вълкодав.

Никой не забеляза каквото и да било движение, просто мечът по някакъв начин се беше пренесъл от развързаната ножница в лявата ръка на вянина. Шареното острие светеше в мрачносребристо и бе насочено право към гърдите на Лъчезар. Това беше предизвикателство за двубой. За Съд на Боговете.

Денят прехвърли пладне. Най-добре е Съдът на Боговете да се прави по изгрев-слънце, докато небето още не е помътняло от греховете човешки и младият Бог на Слънцето се вглежда към света в утринното великолепие, пълен със сила и готов да наблюдава земното правосъдие. Участниците в двубоя трябваше да прекарат остатъка от деня и цялата нощ в прикъта, в уединени килии. Там те щяха да постят, да размишляват и да разговарят с Боговете.

Вълкодав не успя дори да надникне вкъщи, в работилницата на Варох. Стражите обградиха и него, и Лъчезар, и ги поведоха към крепостта. Всички видяха: Лъчезар крачеше с гордо вдигната глава, а вянинът навъсено гледаше в краката си. Само това оставаше — да се спъне пред целия честен народ и да се разлютят раните!

На прага на килията Бравлин задържа Вълкодав за рамото:

— Ти, вянино, я дай тука оръжието… Нека поседи до утре в светилището.

И двамата помнеха как Бравлин вече се бе опитал да му вземе меча преди половин година.

— Оръжието — спокойно отвърна Вълкодав, — ще го предам само на кнеса, кнесинята или на болярина Серт.

— Да, бе! — изфуча един от младите стражи. — Специално заради тебе ще идва господарят тука!

Вълкодав отвърна със спокоен глас, без да се помръдва:

— Тогава ела ти да си вземеш меча.

На младока обаче не му се искаше да се занимава с него: явно доста беше слушал за безобразията, които този вянин вършеше от време на време.

— Върви — каза му старшината. — Повикай Милованич.

През това време към тях се приближи Аталик. Момчето се стори на Вълкодав значително възмъжало. Това се чувстваше не толкова в осанката или в ширината на раменете, колкото в погледа, в изражението на очите.