Дж. Селинджър - Мече буболече

Мери Джейн поклати глава.

— Л. Манинг Вайнз. Чувала ли си го някога?

— Не-е-е.

— И аз не съм. Никой не го знае. Написал е някаква книжка, в която се разказва за четирима души, умрели от глад в Аляска. Лю дори не помни заглавието й, но казва, че никога не е чел по-изискано написана книга. Представяш ли си? Дори не е достатъчно честен да си каже, че книгата му е просто интересна, защото описва приключенията на четирима мъжаги, умрели от глад в едно иглу или нещо такова. Не, изискано написана!

— Ти все критикуваш, да ти кажа — упрекна я Мери Джейн. — Все критикуваш. Може пък наистина да е хубава и…

— Каква ти хубава, нищо подобно — каза Елоиз. После помисли и добави: — Ти поне работиш. Разбираш ли, поне…

— Чуй ме — пресече я Мери Джейн, — няма ли все пак да му кажеш някога, че Уолт е загинал? Мисълта ми е, че той няма да проявява ревност, като разбере, че Уолт… Е, ти знаеш, загинал и така нататък.

— Сладката! Горкото наивно трудещо се момиче — каза Елоиз. — Тогава ще стане още по-лошо. Ще ми извади душата. Слушай, сега той знае, че съм дружила с някой си Уолт — някакво остроумно войниче. Но аз за нищо на света не бих му казала, че Уолт е загинал. За нищо на света, разбери! И ако му кажа — което няма да стане, — но ако му кажа, ще му кажа, че е загинал по време на бой.

Мери Джейн подпря брадичката си съвсем на края на дланта.

— Ел…

— Да?

— Защо не ми разправиш как е загинал? Кълна ти се, никому няма да кажа. Честна дума! Разкажи ми, моля ти се!

— Не.

— Моля ти се, разкажи ми. Честна дума, никому няма да кажа.

Елоиз допи уискито и отново закрепи празната чаша на гърдите си.

— Ще кажеш на Аким Тамиров — продума тя.

— Не, няма да кажа. Никому няма да кажа как…

— Ами неговият полк почивал някъде. В затишието между две битки или нещо такова — така поне ми писа приятелят му, Уолт и едно момче се хванали да опаковат малка японска печка. Някакъв полковник искал да я изпрати у дома си. Или са я изваждали от опаковката, за да я преопаковат — не помня точно. Всеки случай тя била пълна с бензин и какво ли не и избухнала, в ръцете им. На другото момче извадила само окото. — Елоиз се разплака и хвана с ръка празната чаша, за да не падне от гърдите й.

Мери Джейн се смъкна от дивана, дотътри се по колене до Елоиз и взе да я гали по главата.

— Недей плака, Ел. Недей.

— Кой плаче? — възрази Елоиз.

— Разбирам те, но недей. Няма защо вече, не си струва.

Външната врата се отвори.

— Рамона се връща — каза Елоиз гъгниво. — Иди, моля ти се, до кухнята и кажи там на оная да й даде да вечеря по-рано. Ще идеш ли?

— Ще ида, но ако обещаеш, че няма да плачеш.

— Обещавам. Хайде върви. На мен просто не ми се влиза сега в тая проклета кухня.

Мери Джейн стана, позаклати се, но запази равновесие и излезе от стаята.

Върна се след не повече от две минути. Пред нея подтичваше Рамона. Шляпаше на цели стъпала с разкопчаните шушони, мъчейки се да вдига колкото е възможно по-голям шум.

— Не дава да й сваля шушоните — оплака се Мери Джейн.

Все още легнала по гръб на пода, Елоиз се бършеше с носната си кърпичка. Без да я маха от носа си, тя каза на Рамона:

— Излез и кажи на Грейс да ти свали шушонките. Нали знаеш, че не се влиза в…

— Но тя е в клозета — прекъсна я Рамона.

Елоиз остави кърпичката и с мъка зае седнало положение.

— Дай си крака! — заповяда тя. — Но първо седни! Не там — тука! Чуваш ли?

Мери Джейн пълзеше на колене под масата и търсеше цигарите.

— Познай какво се е случило с Джими — обади се тя.

— Нямам представа. Другия крак. Другия крак!

— Прегазил го е автомобил — каза Мери Джейн. — Каква трагедия!

— Аз видях Скипър с един кокал в устата — каза Рамона.

— Какво е станало с Джими? — попита я Елоиз.

— Една кола го прегази и той умря. Исках да взема кокала на Скипър, но той…

— Дай си челото за малко — каза Елоиз. Тя попипа челцето на Рамона. — Май имаш малко температура. Иди кажи на Грейс да ти даде вечерята горе. И после право в леглото. Аз ще се кача после. Хайде върви, моля ти се. И си вземи шушонките.

Рамона излезе от стаята с бавни големи крачки.

— Хвърли една — обърна се Елоиз към Мери Джейн. — И казвам да пием още по едно.

Мери Джейн й подаде цигара.

— Какво нещо! Тая история с Джими. Това се казва фантазия!

— М-м-мда. Ще идеш ли да налееш? И донеси бутилката тука. Не ми се влиза там. Цялата кухня вони на портокалов сок.

В седем и пет телефонът иззвъня. Елоиз стана от перваза на прозореца и взе да търси в тъмното обувките си. Не успя да ги намери. По чорапи тя тръгна бавно, почти лениво към телефона. Неговият звън не смути Мери Джейн, която бе заспала по корем на дивана.