Дж. Селинджър - Мече буболече

В късогледите очи на Рамона зад дебелите стъкла на очилата не се отрази нито частица от възторга на Мери Джейн.

— Мери Джейн те попита нещо, Рамона — каза Елоиз.

Рамона пъхна пръст в широкия си чип нос.

— Стига си бърка в носа! — скара й се Елоиз. — Мери Джейн те пита имаш ли си кавалер.

— Да — отвърна Рамона, все още с пръст в носа.

— Рамона! Престани! — викна Елоиз. — Моментално!

Рамона спусна ръката си.

— О, но това е чудесно! — възкликна Мери Джейн. — А как се казва той? Ще ми кажеш ли как се казва, Рамона? Или това е тайна?

— Джими — отвърна Рамона.

— О-о-о, Джими? Обожавам това име. Джими чий, Рамона?

— Джими Джимирино.

— Не се върти — смъмра я Елоиз.

— Ах, какво интересно име. Къде е сега Джими? Ще ми кажеш ли. Рамона?

— Тука — отвърна Рамона.

Мери Джейн се озърна наоколо, после погледна Рамона с най-подкупващата си усмивка.

— Къде тука, пиленце.

— Тука — каза Рамона. — Аз го държа за ръката.

— Нищо не разбирам — обърна се Мери Джейн към Елоиз, която допиваше чашата си.

— Не питай мене — каза Елоиз.

Мери Джейн се обърна пак към Рамона.

— О, сега ми стана ясно, Джими е просто един въображаем кавалер. Ах, чудна е! — Мери Джейн се наведе приветливо към Рамона. — Здравей, Джими! — поздрави тя.

— Да не мислиш, че той ще ти обърне внимание — рече Елоиз. — Рамона, разкажи на Мери Джейн за Джими.

— Какво да й разкажа?

— Стой мирно. Чуваш ли? Разкажи й какъв е твоят Джими.

— Той е със зелени очи и черна коса.

— После?

— Няма си ни мама, ни татко.

— После?

— Няма си и лунички.

— После?

— Ходи със сабя.

— После?

— Не знам повече — каза Рамона и пак взе да се почесва.

— Но той е истински красавец? — каза Мери Джейн и се наведе още по-напред. — Рамона, я ми кажи и Джими ли си свали шушоните, когато влязохте вкъщи.

— Той носи високи обувки — обясни Рамона.

— Ах, чудна е — обърна се Мери Джейн към Елоиз.

— Чудна е за тебе. А питаш ли мен — цял ден все това. С Джими яде, с Джими се къпе, с Джими ляга. И спи в самия край на леглото, да не би случайно да развали спокойствието на Джими.

Мери Джейн изслуша с интерес това, прехапа устни от възхищение и попита:

— Но откъде е измислила това име?

— Джими Джимирино ли? Господ я знае.

— Може би някое съседско момченце се казва така. Елоиз се прозина и поклати глава.

— Наоколо няма никакви момченца. Никакви деца въобще. Съседите ми викат „плодовитата булка“, зад гър…

— Мами, мога ли да си поиграя на двора? — попита Рамона.

— Че нали сега се прибра отвън — погледна я косо Елоиз.

— Джими иска да излезем пак.

— Защо?

— Забравил си е сабята навън.

— Да ти се не види и Джими, и сабята му. Хайде върви. И си обуй шушоните.

— Мога ли да взема това? — попита Рамона и взе една изгоряла клечка от пепелника.

— Мога ли, не мога ли! Вземи я. И няма да излизаш на улицата.

— Довиждане, Рамона — пропя нежно Мери Джейн.

— Д’виждане — отвърна Рамона. — Хайде, Джими.

Елоиз скочи изведнъж на крака.

— Дай си чашата!

— Не, не бива повече, Ел. Трябва да отида в Ларчмънт. Мистър Уейнбърг е толкова мил човек, че не мога…

— Обади се по телефона и кажи, че си убита. Давай чашата, чуваш ли!

— Не, не мога, Ел, честна дума. Навън е вече такъв студ. А антифризът ми е на привършване. Ако не тръгна вед…

— Много важно, нека замръзне всичко. Иди се обади. Кажи, че си умряла. Дай си чашата.

— Добре де, добре… Къде е телефонът?

— Изчезна — каза Елоиз, понесла празните чаши към трапезарията. — А, ето го. — Тя се спря внезапно на прага между дневната и трапезарията, скръцна шеговито зъби и тупна с крак.

Мери Джейн се засмя.

— Да ти кажа право, ти не познаваше Уолт — обясняваше Елоиз към пет без петнадесет, легнала по гръб на пода и закрепила чашата на малките си гърди. — Никой не можеше да ме разсмива като него. До сълзи, разбираш ли. — Тя погледна към Мери Джейн. — Помниш ли оная вечер — последната година, когато смахнатата Луиз Хермансън нахълта в стаята ни само по сутиен — оня, черния, дето си го беше купила от Чикаго.

Мери Джейн се засмя. Легнала по корем на дивана, с лице към Елоиз, тя бе опряла брада на страничната облегалка. Чашата с уискито стоеше на пода до нея.

— Та и той можеше да ме разсмива така — каза Елоиз. — Разсмиваше ме в разговор. Разсмиваше ме по телефона. Разсмиваше ме дори в писмата си. Но най-хубавото е, че го правеше без усилие — просто си беше зевзек. — Тя поизвърна глава към Мери Джейн. — Ей, я ми хвърли една цигара.