Виктор Суворов - Освободителят

Някой по-придирчив критик може да възприеме това като несполучлив виц, но аз имам повече от 2000 свидетели. Нещо повече, някои от тях точно така са конспектйрали тази реч: с двата увода, с двете заключения и с двайсетте повторения, които започват и завършват насред дума.

Най-интересното в тази история е, че тя се случи през 1969 година по време на общоармейското съвещание на млади офицери. Оттогава минаха над десет години, офицерите от младите се превърнаха в зрели, а другарят Епишев и до днес е на бойния си пост. Неуморно се бори за вечно младото и всепобеждаващо учение. Смело внедрява най-модерните и най-ефикасните методи за влияние върху широките армейски маси. Решително пречупва през призмата на класовата борба най-новото развитие на световната история. Разнася сред армията светлината на непомръкващите ленински идеи.

Киевският военен окръг

Той напъхал в задника си опашка от сельодка и изпищял: „Другари офицери, не ме приближавайте, аз съм гола русалка, аз съм стеснителна!“

Това станало на новогодишния бал, когато обявили конкурс за най-оригинален маскараден костюм. Старши лейтенант Дуров не притежаваше нито мигновена реакция, нито чувство за хумор, но когато разпоредителят на бала се провикнал: „Обявява се конкурс...“, Дуров реагирал бързо, явно предварително бил подготвил соловото си изпълнение. Старши лейтенантът мигновено хвърлил гвардейските си одежди и допълнил Адамовия си костюм с гореспоменатата рибешка опашка от празничната трапеза.

Публиката се шокирала, въпреки че била на градус и въпреки дългогодишния й навик да не се учудва от нищо в Съветската армия. Началник-щабът на полка станал и си излязъл, затръшвайки вратата. След него като по команда се изнизали старшите офицери.

На първото след Новата година съвещание на офицерите командирът на трети батальон стана и направи предложение: за обида на офицерския състав на полка старши лейтенант Дуров да бъде съден от офицерския съд на честта. Подкрепиха го началник-щабът, заместник-командирът на полка по техническата част, началникът на артилерията, всички командири на батальони освен на първи и всички командири на роти и батареи освен командира на трета рота. Не е трудно да се досетите, че старши лейтенантът служеше в трета рота, влизаща в състава на първи батальон: ако осъдят взводния, ще бъде лепнато петно на ротата и на батальона. Петно, естествено, се лепваше и на полка, по-точно казано, на командира на полка и замполита: слаба е възпитателната работа. Тъкмо затова зачервеният замполит скочи от мястото си и се провикна:

— Да осъдиш човек, другари, е най-лесната работа, а да го възпиташ е значително по-трудно. Ако прибързаме с решението си, можем да прекършим съдбата на един перспективен офицер.

— Само за лудницата е перспективен — подхвърли от място командирът на разузнавателната рота.

Дуров седеше на първия ред и гледаше равнодушно през тъмния прозорец. Беше му абсолютно през бабината. На него в тоя живот му се искаше само едно — да се напие. Януари едва започваше, а до заплата, до заветния 13-и, оставаше още толкова много време! А на вересия в гарнизонната кръчма, известна на всички с името „Военна мисъл“, на старши лейтенанта отдавна не му даваха водка. На всички дават на вересия, а на него — не, нещо като дискриминация се получава. Така че той и пет пари не даваше за онова, което се говореше на офицерското съвещание, само му беше чоглаво.

Съвсем небезразлично беше обаче на командира на полка. Правото да изпраща младши офицери на офицерския съд на честта принадлежи именно на него. Ако каже „да“, ще се съберат офицерите от полка и ако поискат, ще смъкнат една звездичка от пагоните на старши лейтенанта, а може и самите пагони да смъкнат, върви, бивши старши лейтенанти, накъдето ти виждат очите, нито пенсия ще имаш, защото още си млад, нито бъдеще, защото вече си стар да започнеш живота си отначало. Командирът на дивизията, командващият армията и командващият окръга ще утвърдят решението на офицерския съд, това става автоматично, защото в противен случай онзи, който не утвърди решението, е отговорен за всички бъдещи поразии на някакъв си старши лейтенант алкохолик.

Ако командирът на полка каже „не“, старши лейтенанта пак ще го възпитават до следващото му провинение, когато пак ще трябва да прозвучи командирското „да“ или „не“.

Решението „да“ е винаги мъчително за всеки съветски командир — понеже личната му кариера зависи предимно от това, с колко процента е можал да понижи количеството на провиненията и нарушенията, е, то се знае, и от това как войниците оправят креватите си и как са боядисани стоборите на военното градче. Състоянието на дисциплината се мери не с количеството извършени нарушения и престъпления, а с количеството наложени наказания. Дисциплината в Съветската армия е изключително ниска, в много случаи това е почти неуправляемо стадо тъкмо защото всички командири водят помежду си свирепа борба за оцеляване. Победител излиза само онзи, който изобщо не наказва войниците и офицерите, каквито и провинения да са извършили. Единственият организъм, който донякъде влияе върху поддържането на дисциплината, са военните комендатури, и то единствено защото задачата им е да хващат всички войници и офицери, които им се мярнат пред очите. Комендатурите си имат друг ред, друга система, тук всичко е наопаки. Всички комендатури се стремят да наловят повечко нарушители.