Виктор Суворов - Освободителят

На конкурса между младите офицери аз влязох в числото на избраните и при разпределянето на ролите станах трети дубльор на задаващия въпроса: „Другарю командващ, разкажете, ако обичате, как сте подковали Чърчил.“

Тази история аз и всичките ми другари бяхме слушали хиляди пъти, но сега ни предстоеше да подтикнем Якубовски лично да я разкаже още веднъж. Сигурно и вие сте я чували: през войната Великобритания снабдявала Съветския съюз с танкове тип „Чърчил“. Но тяхното използване в условията на руската зима било сложна работа — веригите им буксували на снега. И тогава някакво войниче в танковата бригада на подполковник Якубовски предложило да се набият шипове във веригите, вследствие на което проходимостта на танковете по сняг се увеличила. На командващия фронта още същия ден му докладвали, че в бригадата на Якубовски са подковали Чърчил. Командващият при подходящ случай докладвал на Сталин, че подполковник Якубовски е подковал Чърчил. Шегата явно се харесала на Сталин и подполковникът, макар че месеци наред се намирал в тила в резерва на фронта, станал герой на Съветския съюз и личен фаворит на Сталин. Едновременно с издигането на Якубовски тази история се деформираше, обогатявайки се с нови героични подробности.

Двата месеца подготовка за посрещането на високия гост за мен бяха най-хубавото време през цялата ми служба в учебната дивизия. Войниците ми работеха някъде, дори не знаех къде. Всяка заран след физзарядката и закуската ни събираха в Дома на офицера и започваше репетицията: първи въпрос, първи дубъл, втори въпрос, втори дубъл и така нататък. След първата седмица напрегнати тренировки от Киев поканиха театрален режисьор и работата тръгна по-весело.

— Безспорно нашият командващ е гениален, но дори да беше абсолютен идиот, за един-два месеца бихме могли да направим от него Бонапарт! — това беше общото мнение на всички офицери от дивизията, на всички, които вземаха участие в подготовката за посрещането на любимия пълководец.

След като се поварих само два месеца в казана на „малкия култ“, аз издълбоко и за цял живот разбрах тази механика. Стана ми съвсем ясно защо всички толкова обичаме Ленин и Брежнев и толкова обичахме Хрушчов и Сталин.

Всички, които подготвяхме посрещането на Якубовски, бяхме дилетанти. Канехме се да възвеличаем един от 16-имата командващи окръзи, дори не главкома на Сухопътните войски. Разполагахме само с два месеца и си изкарвахме средствата с „частпромски операции“. Дайте ми две години, щат от професионални дърдорковци и всички средства на държавата с правото да изтребвам милиони недоволни и аз от един плешив, фъфлещ импотент, обзет от манията да разстрелва деца, ще ви създам гений на всички времена и народи!

Великият пълководец се качи на трибуната, отпи вода от чашата, намести листовете пред себе си, избърса си очилата с носна кърпа, погледна през тях към светлината, избърса ги още веднъж, окашля се, сложи си очилата, пийна още вода и зачете:

— Другари! Целият съвет-ски на-род, въ-о-ду-ше-вен от ис-то-ричес-ките ре-шения на конгреса.., — и така нататък, и така нататък за това как с огромни крачки... за космическите кораби, които порят дълбините на космоса, за млеконадоите и настриганата вълна, за милионите тонове и милиардите кубически метри. Плавно и привично командващият премина към империалистите, маоистите, ционистите, вражеските разузнавания и подривните елементи и също толкова плавно към славната Съветска армия, която бдително стои на стража...

След два часа и половина той премина към заключението: и воините от нашия Червенознаменен окръг, както и воините от цялата ни армия, няма да пожалят сили...

Два часа и половина без повдигане на глава от листовете, два часа сричане на нещо, което всеки ден сме задължени да четем в уводните статии на „Красная звезда“. И толкоз. И нищо повече. Нито въпроси, нито отговори, нито дума лично от себе си. Нито една дума.

Той сгъна листовете, доизпи водата от гарафата, свали си очилата и се оттегли, изпратен с гръмовни ръкопляскания.

Стотиците офицери, очаквали какво ли не, само не и абсолютно идиотство, продължаваха да ръкопляскат лудешки, като се стараеха да не се поглеждат в очите.

Всички бяхме смаяни от тъпотата, ограничеността, безличността, абсолютното нечовешко коравосърдечие на затънелия, развратен от властта, охранен като шопар чиновник.

— Откъде ли се е пръкнал тоя тиквеник?! — зададох аз риторичен въпрос след първата чашка в топла компания. Отговор, естествено, не очаквах, тъй като знаех цялата история на Якубовски може би по-добре от самия него. Само че дълбоко съм се заблуждавал, знаехме само видимата част от историята.