Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Ти ли си бил? Уплаши ме — каза той.

Напредя ми стоеше Волов, с когото само един път бяхме се виждали в 1874, в Русе, когато той се връщаше от Букурещ, гдето беше ходил на събрание, изпратен да представлява шуменския комитет. Той дошел с трена от Пловдив и за да не го гледат хората из станцията, казал му Иванов да отиде горе.

Волов беше дошел нарочно за мене, да ме вземе от станцията за апостол. Благородният Волов беше поразен от радост, че святото дело отива напред. Той разказа с възхищение, че дните на турската държава се броят вече, народът бил готов да въстане в една минута, като един човек, че отгдето минали, били посрещани като Христа, не можели да надпреварят да отидат навсякъде, депутации от по няколко души ходели да ги търсят по селата, имало досега готови около 5000 души да въстанат на първи позив и пр., и пр.

Само едната част от казаното от Волова беше достатъчна да произведе у мене възхищение. Аз пламнах цял-целнаничек от неговия разказ, цялата нощ не затворих очи да си въображавам разни планове и всякакви предположения. Стари другари по идеи и оръжие, Икономов, Обретенов, Апостолов и пр. минали вече, а аз продължавам да спя в зебловия чувал!… Ех, младини, младини!

На другия ден Волов замина за Едрене да се срещне с Георги Димитров (книжарин), за да узнае не може ли да направи нещо в Кърклисийско, в Малко Търново, в Баба-Ески и пр., по които места Георги Димитров познаваше много българи.

След завръщанието на Волов дълго време ние размишлявахме по кой начин именно трябваше да отида аз до Пловдив, когато подобно пътувание без тескере представляваше известна мъчнотия и за най-покорния рая. Освен това мене ме познаваха по всичките станции до Пловдив. Аз измислих следующия план: имах шапка от ония, които носят по железницата чиновниците. С тая шапка на главата и с едно стъкло в ръката, като се спре трена на пловдивската станция, ще се затека към ближната там гостилница, уж да си пълня стъклото — нещо обикновено на всичкия персонал от железницата, следователно, никому не щеше да се види странно, от страна на заптиите, за да ме възпрат.

Моят план се одобри и от Волова, и от Иванова. Сутринта на 28 февруарий, като остана няколко минути до пристиганието на трена от Одрин, аз излязох вече на отворено, стъпих наред с хората, видяха ме всичките и заптието Мустафа не закъсня да ме поздрави с „добре дошел“. Волов, за да предразположи тоя последният да ни погледне с по-добро око, помоли му се да му развали една лира между изходящите се там търговци и когато му повърна дребосъка, една меджидия, т.е. цялата му заплата, която получаваше от царщината подир 5–6 месеца, заклещи се между пръстите му. Иди ти после тая щедрост на Волова уверявай Мустафата, че лицето, което му даде бялата меджидия, е комита! Той направи признателно темане и сивия ямурлук, с който бе наметнат, облече го, което се считаше от негова страна едно почитание.

Като се простих с моята благодетелка, мадам Мария, със спасителя си Иванова, която прошка може би да беше последната, затворих се във вагона на железницата, дето след малко влезе и Волов, съпровождан от Мустафата, който затвори подиря му вратата. Мен ставаше жално, от една страна, че се разделях с оная местност и среда, която ми беше скъпа, пълна с възпоминания — и скръбни, и радостни; а, от друга, може би че тръгвах на път, който не беше постлан с цветя.

После три четвърти от часа тренът влизаше на търново-сейменската станция, моето старо свърталище. Покрих си очите с дрехата и се престорих на заспал, а Волов се изпречи на прозореца откъм станцията, уж че гледа нещо, така щото никой нямаше възможност да погледне в нашето отделение, за което Иванов беше се разпоредил още на Харманлий да бъде отделено, само на наше разположение.

Тук тренът се бави тридесят минути, които ми се сториха, че са по-дълги от часовете. Гласовете на разни познайници — и добри, и лошави, които тичаха надолу-нагоре — достигаха до моя слух. Колко мъчно ми беше, че не можах да се обадя на някои от тях, даже и на Добря, който ми служеше като агентин оттука, да ми явява що се говори за мене.

Всичките станции до Катуница преминахме благополучно; оставаше само пловдивската, най-страшната. Наговорихме се с Волова, че като дойде време да слязваме на Пловдив, ще тръгнем към разни посоки, за да покажем, че не се познаваме, така щото, ако пострада някой от нас, то сам да си изплаща греховете, както види за по-добро, без да апелира към другаря си. А в противен случай, ако хванат и двамата ни, то ще да се защищаваме братски, т.е. ще прибегнем към револверите, защото, ако ни хванеха живи, по-голямо зло ни очакваше.