Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Приближаванието на нощта беше единственото наше спасение, но мръква ли се така скоро в подобни критически минути!

Часът към 11½ по турски съгледахме отдалеч, че Стамболов се връща здрав и читав. Гробната тишина и унинието, което до тоя час царуваше в нашата среда, отведнъж бе нарушено. „Не бойте се, момчета! Щом Стамболов се завръща живо и здраво, наред ни е работата“ — викаха мнозина измежду дружината. Това минутно възхищение, което се произвеждаше само от появяванието на един човек, може да се види чудно за някои кабинетни труженици, но който е бивал български въстаник, който пред един ден е мислил, че неговата постъпка да вземе пушката на рамо е желанието на всичкия народ, а после две минути е бил предаван от своите собствени братя, от тоя същия народ, който е имал злочестината да мисли, че само пушката и ножът са единственото спасение на България, най-после, който е пасал киселец и букова шума наместо хляб, ще да се съгласи с нас, че лековерието играе твърде важна рол между хора, които са излезли да мрат за известна цел. Само между коварните дипломати и немилостивите богаташи съществува хладнокръвие, когато тия решават своите действия в мрачния кабинет.

Стамболов не отишел до Хаинето. Той се върнал от Новата махала (българско село на 3½ часа от Стара Загора), гдето се известил, че миналата нощ цялото село било на крак, готово да се отправи за града, щом види, че пламнат огньовете. Селяните, с които говорил Стамболов, обещавали му се, че се съгласяват да ни дадат 40–50 души момчета, с които да се върнем през нощта да нападнем Заара, стига само да видят с очите си, че самите граждани са дали вече повод към въстание. Заради това цялата чета трябвало да отиде в Новата махала с байряка, за да вдъхне кураж на братята селяни. Тоя план се хареса на всичките, още повече когато Стамболов прибави, че най-напред ще направи дружината една кавалтия на един от селските хармани, за което той се разпоредил вече, докато бил още в селото.

Часът нямаше още 12 по турски, т.е. не беше още притъмняло добре, когато ние се извлякохме из Глуханската кория на поляната и хванахме пътя към Новата махала, която е далеч от корията на половин час разстояние. Преди да влезем в селото, изпратихме най-напред двама души, от които пак единът беше Стамболов, в селото да разгледат да не би да се крие някое предателство. Условието беше такова, че ако усетят тия пратеници, че работата не е чиста, ще изсвирят сигнала до три пъти, за да ни предизвестят да вземем мерки, а ако няма нищо — само един път ще свирнат. Ние чакахме около пътя, разпоредени един по един.

После няколко минути гласът на свирката се чу да изсвири само един път и ние, наредени двама по двама, влязохме в селото, като пеехме бунтовния марш, който бяхме забравили от миналата вечер. Цялото село гръмна от нашето влизание. Мало и голямо се трупаше напредя ни да ни гледа що сме за хора, а кучетата бухтяха в един глас отчаяно, като че против тях да бяхме въстанали. Заведоха ни на един харман сред селото, гдето действително беше приготвено ядене за дружината. Тук ние побихме байряка и насядахме наоколо да вечеряме. Мнозина селяни със свещи в ръка ни носеха едно-друго и с голямо благоговение, гологлави, извървяха се един по един да цалуват знамето, като че да беше то икона Божа матер. Тия ни изглеждаха с любопитство и се чудеха как сме си прежалили младината и сме тръгнали да си търсим смъртта.

Дядо поп, като лице по-вещо във всяка работа, следваше да разказва на своето стадо какво значение имат нашите черни калпаци, които той наричаше руски, и защо на байряка има лев изписан, а не друго някое животно. Друг един шестдесят и пет годишен старец, който беше живял дълго време в Гърция и вземал участие в тамошните движения, не преставаше, докато вечеряме, да декламира стихове на гръцки език, в които твърде начесто се споменаваше думата патрида. Той беше възхитен от нашето присъствие, възхитяваше се дядо поп, възхитяваха се и другите селяни, но докато работата се въртеше само е честитявание и поздравления.

Щом ние се наядахме и поискахме да ни приготвят 40-те души, които бяха обещали да ни дадат като помощ, за да се върнем и нападнем на града, дядо поп се зачеса зад врата, старчето, което декламираше стихове, стана невидимо и веселите пред малко селяни захванаха да се събират по хармана по няколко души на едно място, за да си шушукат тайно. „Не можем да ви дадем никаква помощ от селото си по две причини — беше отговорът на селяните. — Първо, че ние оставаме сами между толкова турски села, а, второ, че от никое друго село няма да ви са дали ни един човек.“