Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Скоро служащите по железницата и в Сеймен получиха известие да заминуват за Заара, гдето според казванието на куриерите всичко било наредено, турците треперели, българите се окуражавали от час на час и други още новини, които бяха в състояние да съблазнят всяка чувствителна душа. Много призвани, малко избрани; от многото съзаклятници, които си сучеха мустаките на кръв и които пееха „Стани, юнак балкански“ със сълзи на очите, само няколко тръгнаха за Стара Загора, а именно: Георги Икономов, Ст. Гергюв-Чифутина, Койчо Гергев, Стойчо Петков и Никола Станчев. В числото на тия последните беше и наша скромност. Щом получих радостното известие, същата вечер още се разпоредих да раздам дрехите си по разни лица, съвсем безплатно. За да се вземе във внимание просбата за оставката от железницата, съчиних фалшиво писмо, че майка ми била уж болна, което представих на началника на станцията.

През цялата нощ, колкото другари бяхме събрани да вървим за Стара Загора, не затворихме очи. Та можеше ли да се заспи в такава минута!

На другия ден аз заминах сам за Стара Загора. Докато намеря Стамболова в тоя последния град, два дена се минаха. Той се криеше не от турците и тяхната полиция, но от ония калпави българи, които има във всеки град и които се наричат чорбаджии. Представителите на това ниско съсловие в Стара Загора, които успели да подушат от уста в уста, че в града се крие бунтовник, бяха викали Коля Ганчев, познат и на турците по своите патриотически дела, когото бяха заплашили с предавание на правителството, ако в разстояние на 24 часа не изгони из града опасния човек. Най-после, късно една вечер, Михал Жеков ме заведе в къщата на друг един стар патриотин, Колю Райнов, гдето квартируваше Стамболов, и гдето ние се промъкнахме с голямо предпазвание. Бъдещият двигател на въстанието седеше в една тясна миризлива стаичка, без свещ и без всякакви постилки, сам-саминичък, като че да беше затворник. В едната си ръка държеше револвер за всеки случай, а малко по-настрана върху едно столче лежаха писмените му принадлежности, състоящи от един попски девит, няколко листа бяла книга, една карта на Балканския полуостров, телескоп и компас. От много ходение пешком краката му бяха затекли, които той киснеше в прясол.

Тая нощ дойдоха при нас много селяни из околността, между които бяха и двама войводи от с. Хаинето, дядо Никола Веранчето и Иван Сетирелията, дошли нарочно за споразумение. Тия бяха въоръжени от краката до главата и така самоуверено говореха за приготовленията в своите села, щото две минути маене беше напусто.

— Числото на моите момчета сега засега — казваше дядо Никола с достойнството си на войвода, без да погледне даже наоколо си — възлиза на 700 души. В това число влизат и 80 души турци, мои подчинени хора, готови да грабнат пушките на първи позив. Аз мисля, че с тая смесена дружина ще да можа да завзема Хаинския боаз, щом стане въстанието.

Неговият другар Сетирелията, който не снемаше ръката си от своя бялочиренен нож, при всичко че в стаята нямаше нито турци, нито други някои неприятели, потвърдяваше думите на първия с клюмванието на главата си.

— Що нещо поганска вяра съм изклал — продължаваше тоя последният, — ио никога не можаха да ме усетят, защото знаех как да постъпя. Щом убиех някого, затрупвах го със сухи дърва и малко барутец на челото му, който запалвах — пламваше тялото като кибритена клечка.

Всички присъствующи, най-много любопитният Стамболов, зяпаха в устата на страшния разказвач, който лъжеше безобразно.

— А ти, дядо Никола, до колко души има да си заклал? — попита Михал Жеков.

— Господ ги знае, синко! Мъчно е да се преброят — отговори той след няколкоминутно мълчание.

Това е обща характеристика на всички лъжевойводи в по-новите врмена. Тия никога не са се одушевлявали от патриотически вдъхновения, както това е било с младите работници 15. Наистина, че тия са излязвали няколко пъти по Балкана, като например Тотювото и Панайотово минувание в 1887 г., но това беше тогава, когато турците гледаха на българските чети като на разбойници и целта им още не беше определена. По-после обаче, когато нуждата от войводи започна да се усеща от година на година повече, поведението на тия някогашни юнаци беше неудовлетворително, ако не и скандальозно. По време на Заарското въстание много момчета се събраха из румънските градове, които нямаше кой да поведе.

Когато предложили на хвърковатия войвода да развее байряка, той противопоставил условия, че преди да изтегли саблята, трябвало да му отпусне комитетът една значителна сума пари, с която да гарантира своето семейство, в случай, че ще падне на бойното поле. Нашите войводи бяха станали цели барони. Панайот Хитов се отнесе, все по това време, още по-унизително. Той докопчил от комитета около 250 жълтици, уж да събира чета, с които избяга в Сърбия, като си купи от Румъния лозови пръчки, да си сади лозе в Белград!