Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Най-мъченически е загинал от горните петима души Трендафил Тошев. Него положили, като Васил Петлешкова в Брацигово, между два запалени от слама огньове, гдето българският мъченик издъхнал, опечен като скумрия. Неговият отчаян писък не бил в състояние да покърти ни едно мусулманско сърце…

Жалостното известие за зверското затривание на баташките пратеници скоро достигнало в селото и с най-малките подробности на ужасната картина. То поразило и мало и голямо, старо и младо; поразило ги то затова, защото било като предисловие на последующите действия на Барутанлията. Стреснатото и беззащитно население оставило и гасението на пожара, който не било възможно да се спре, и всичко друго. Като стадо овце то се затекло да се затвори в черковата и училището и там чакало своята начертана вече участ. Жените и по-недъгавите мъже проклинали причинителите на въстанието, а младите и решителните изливали своя яд на ония, които станали причина да си предаде населението оръжието. И на едните, и на другите страшно било положението между черковните и училищни стени: плач и ридание, вопли и охкания едвам се разпознават между трещенето на огъня и кучешките виения.

В башибозушкия лагер след безчеловечното закалвание на петимата пратеници и след измамата с оръжието се съживил и куражът, и ревността за плячка и грабителство. Всичките главорези били на крак; движели се радостно и след няколкоминутно помайване, в разстояние на което може да са се давали кеседжийски заповеди по кой начин да стават кланията, цялото пълчище заедно със своите байряци и началници отправило се безбоязнено, като че отивало на сватба, към запаленото село, жителите на което в същото това време се натискали един въз други зад черковната и училищна врата, лишени от всякакъв вид оръжие.

Около хиляда души от тия кръвници застанали край селото в цеп, за да убиват всяка жертва, която би се опитала да се спаси от кланието чрез бягание, а всички други нахлули в селото като бясна глутница. Било вече тъмна вечер, по небето тук-там блещукали звездици, когато башибозуците турили крак в селото. Техните мрачни физиономии се осветлявали от запалените на долния край къщи; изменението на кучешкия лай и бяганието им въз една страна било знак за приближаванието им.

В пътя си из селото кръвожадните плячкаджии, след като побутнали тук-там из празните къщи едно за плячка, друго да убиват, трето да безчестят, отгдето успели набързо да задигнат кой черга, кой дреха, кой котел и пр., спрели се около черковните стени и училището. Знаели тия отдавна, че стените на тия богоугодни заведения крият беззащитните жертви. Опитали се веднъж, опитали се два пъти да строшат черковните врата или да прескочат стените, но ни едното, ни другото било осъществимо така лесно. Викове „саран“, „басън“, „урун“ от страна на нападающите заглушавали въздуха и пораждали ужас и трепет в сърцата на заключените батачени.

Колкото за училището, находяще се близо до черковата, неговата съдба била решена твърде наскоро. Башибозуците влезли вътре без никакво препятствие и кланието се захванало още от вратата. Мнозина имало скрити вътре в долапите, които така също били измушени и накастрени; в числото на тия последните били свещеник Нейчо Паунов и учителят Тонджоров, родом из Самоков. На първия от тях кръвопийците извадили най-напред очите, дупчили го като решето по цялото тяло, докато издъхне този християнски мъченик в ръцете им. Близо до него предал душа и учителят Тонджоров, който така също бил насечен по всичкото тяло. Бедният мъченик на просвещението! Той загинал в същото онова здание, гдето преди няколко деня проповядвал от скромния учителски стол словото на светлината. В долния кат на училището имало до двеста души скрити мъже, жени и деца, които кръвниците от много бързина, се вижда работата, не можли да намерят. Но да не помислите, че простият случай ги е запазил от смъртта? Не, читателю! Тия се отървали от ятагана, били лишени от лекото действие на куршума, но изгорели живи, като червей в гнило дърво, в долния кат на училището, защото башибозуците на тръгвание запалили от четирите страни това здание! Техните писъци и вопли от ужасна мъка били чути след малко от зверовете, които разбрали, че направили една грешка по невнимание, не в отношение към участта на двестете жертви; но че не можли да ги оберат от по-напред, което обстоятелство съставлявало истинската загуба на тия Биконсфилдови братя.