Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Един от храбрите защитници, на име Иван Натев, бил прекъсан през половината с гюлле; така също главатарят, Петър Бонев, който се бил заложил да стреля срещу башибозуците от един дюген, бил убит с куршум в челото.

Топът бил преместен почти до самата черкова, вътре в селото, отдолу под двора на новата черкова, на разстояние 90—100 крачки от старата черкова, препълнена с жени и деца, повече от хиляда; той стрелял постоянно; 50—60 топа се хвърлили тоя ден върху старата черкова „Св. Архангел“. Късно вечерта около триста мъже сполучили да избягат от черковата по разни направления от селото, което било обкръжено с башибозуци и редовна войска. Мнозина от тия последните попаднали в ръцете на башибозуците, които ги убивали немилостиво.

Неколцина изпомежду тях случайно останали живи и разказали на пашата за съдбата на обсадените в черковата, т.е. че вътре в нея не са затворени московци и сърби, но повечето беззащитни жени и деца.

Една стара жена, баба хаджи Танковица, била изпратена до пашата от страна на обсадените да му разясни в що се състои работата; тя сполучила да достигне при него и се върнала обратно с писмо до затворените, в което пашата пишел, че ако си предадат оръжията, ше бъдат помилвани от милостивия падишах. Тя била тръгнала вече към турския лагер, натоварена на гърба с един чувал оръжия, принадлежащи на ония, които изявили желание да се предадат; но не била стигнала още до черковните порти, и башибозуците я убили. Предадените мъже, които видели с очите си това варварство на турците, впуснали се да си вземат оръжието от чувала на баба хаджийка и продължили отбраната.

Преди да стане това произшествие, още сутринта на 1 май трима парламентьори, Митю Т. Попов, Рангел Харчиев и Стамен Кармов, били изпратени при пашата да правят преговори за предавание на черковата; но от незнаене вместо бял байряк тия взели черен. Затворените в черковата видели с очите си как тия парламентьори били застреляни от башибозуците, а после съсечени с ятаганите. Разбира се, че не черният баряк е бил причината на тая варварска постъпка, защото, ако перущени не са знаели значението на черния байряк, то по-малко са го разбирали и башибозуците. После баба хаджийка при пашата бил заведен Апостол Иванов, петнадесетгодишно момче, което хванали, като бягало от черковата. Пашата го питал за различни неща, като например: колко московци и сърби има в черковата, може ли топът да убива много хора вътре, где са скрити на българите парите, има ли в черковата закопани скъпоценности и пр. Апостол чул, когато се разговаряли турците помежду си, че момчетата и момите от неговата възраст ще бъдат потурчени, а останалите изклани.

Тоя последният бил изпратен с водач до черковата да каже на затворените да се предадат, като не забравил да каже и онова, което чул да говорят турците.

Малцина от затворените повярвали думите на пашата. Тяхното положение било едно от най-тежките и отчаяните, но тия пак не се решавали да се предадат живи в ръцете на страшните кеседжии. Башибозуците и черкезите викали отвън до синьо небе и нападали отчаяно, а топът продължавал да блъска в черковните дувари. Един от храбрите защитници на черковата, Тодор Велчев, с нож в устата и със запрегната пушка в ръце излязъл навън като вихрушка и след като изпразва върху нападателите двете цеви на пушката си, впуснал се подиря им с ножа си. Жестоките звярове и плячкаджии търтили напреде му един през други като овци; той ги гонил 20—30 крачки надалеч и се завърнал в черковата, наранен само в пръста; но когато преминувал през двора на черковата, град куршуми се сипели отгоре му от по-далечните височини около селото и той паднал на земята, ударен на много места. По негова собствена молба, да се не мъчи дълго време, друг един защитник от черковата, на име Савов, го добива с пушката си на мястото му. Гърмежът на топа и пушките, нападенията и страшните викове на жедните за човешка кръв башибозуци се увеличили още повече.

В това време черковата „Св. Архангел“ и затворените в нея жертви били в апогеята на своето злощастие. Всичките ближни на черковата здания били обвити в червени пламъци; вратите на черковата и на черковния дувар, които от по-напред били затрупани с дървета и полени отгоре с газ, тоже пламнали в огън; дъските в отделението на женската черкова няколко пъти пламвали, но сполучвали да ги угасят; топът, който непрестанно гърмял, гюллетата му се разпуквали над главите на нещастниците и още повече заразявали и така отровения вече въздух; едно гюлле, което преминало през прозореца, откъснало напреки препречените железа, на които висели полюлеите и които с падането си свалили на земята големи камъци; силен трясък и гръм, придружен с прах, изпълнил черковата. Понеже вратата бяха затъкнати от самите обсадени, за да не преминуват куршумите, тоя прах, пушекът и миризмата нямало отгде да излязват. Няколко души, повечето жени, се търкаляли на земята заедно с ранените и убитите, от задушвание. Може да се каже без ни най-малко преувеличение, че черковата приличала в това време на запалена пещ или по-добре на гробница. Камъците на нейните дувари се сгрявали постоянно от горящите наоколо здания и от дърветата, които башибозуците хвърляли запалени по вратата. Всичките мъченици горели за капка водица, която нямало отгде да вземат, при всичко че черковната чушмичка, находяща се вътре в двора, била на няколко крачки разстояние; който си прежалвал душата и излязвал на двора да си накваси попуканите устни, на часа бил убиван с по няколко куршума; турците не давали птичка да прехвръкне около черковата, може би че една жертва ще остане по-малко.