Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Селяните, като видели своето поражение, в отчаянието си нападнали на Григора Аргиров да му искат сметка за делата; тия искали да го убият, но той избягал. Избягал също така и решителният свещеник Тодор, от с. Сотир, който не влязъл никак в ръце. За неизказвание са мъките и страданията на тоя истински Христов наместник. Цели шест месеца се е скитал той под открито небе, из канарите на Сотирската река, преоблечен в мирски дрехи и въоръжен. Малцина негови познайници, които го знаели где се крие, давали му сегиз-тогиз хляб, а през повечето време той пасъл киселец, като добиче из шумата. Бедната му жена, която турците мъчели всеки ден, умряла най-после. Когато пристигнали освободителните войски, поп Тодор не закъснял да се яви с донските казаци в своето селце. Наместо да плаче на гроба на своята жена, той се турил начело на хиляда души българи и в два деня и две нощи преобърнал в прах и пепел помашкото село Тамръш, гнездото на капасъзите. От страна на турците не паднал никой убит, заради това не станали и никакви затваряния. Ако селото Дядово е останало здраво заедно със своите жители, то тия последните трябва да благодарят на Отон Иванова, за когото казах по-горе, че се намерил в селото. Тоя решителен мъж не се побоял да се яви от най-напред пред башибозушките водители, за да узнае намерението им, като се показал за станимаклийски лангера, които по него време бяха на почит. Башибозушкият предводител го проводил да предумва дядовчени да се предадат, но той застанал насрещна на тия последните и извикал: „Дръжте се, братя, не си давайте оръжието!“ — което и направили селяните. Инак Дядово щяло да стане втора Перущица.

След оттеглянието на башибозуците, които вършили всичко открито, с ножа в ръка, на изгорелите и ограбени селяни нападнали духовните башибозуци, с кръст и патерица в ръка наместо ножа п пушката. Тия били хитрите и лукави гърци, които, възползувани от обстоятелствата, дошли да тържествуват над полуубиените селяни. Някой си Михалаки Филипу от Дермендере, придружен със заптии и други още паликарета, събрал селяните, на които предложил да се запишат гърци или в противен случай ще бъдат изклани със своята българщина. Намерили се събудени селяни, които отговорили, че предпочитат да умрат българи, нежели да станат гърци.

Перущица измежду другите въстанически пунктове държеше първо място след Панагюрище, Батак и Клисура. Бенковски хранеше за това село големи надежди. Сам той лично беше дохождал няколко пъти на Перущица. Той слазяше в дома на Дина Гечов, тест на доктор Василя Соколски, гдето перущенската интелигенция дохождала при него на разговор.

Перущица е чисто българско село на два и половина часа разстояние от Пловдив.

Както в другите пунктове, така и тука, приготовлението за въстание следваше бързо. На 23 априлий — на сами Георгьовден — пристигнал в селото, от Панагюрище, Спас Ив. Гинев 133, който донесъл със себе си кървавото писмо; а Кочо Кундурджията пристигнал от Пловдив на 22-ри.

И без дохожданието на тия две лица перущени били приготвени да въстанат; ако и да е имало няколко по-стари хора да са противят, докато стане работата по-известна, Кочо и Спас убеждавали и утвърдявали, че целият български народ е дигнал вече знамето за свободата.

Разбира се, че възхищението за тая свобода е нямало граница. Най-напред младите момци затъкнали ножовете и нарамили дългите пушки, толкова любими него време за всеки българин, и съпровождани отвсякъде с мили усмивки от страна на момите, ходили из улиците. Първия и втория ден не се случило нищо особено, което дало още по-голям кураж на селяните. В разстояние на това време тия изпращали на два пъти хора до Пловдив да искат помощ за всеки случай, защото башибозушките байряци се червенеели вече около селото, на Власевец, Вълковици и Мишева могла; а на Блатото се виждал син байряк, около който се групирали стотина черкези, конница. На първите пратеници в Пловдив правителството отговорило да държат отбранително положение срещу нападающите башибозуци, а втори път изпратило една комисия, състояща от шест души, трима турци, между които бил някой си хаджи Рашид, и трима българи: Атанасаки Каратопраклията, Т. Власакев и още едно непознато лице, които съпровождали и две заптиета.

До 25 априлий перущенските въстаници не направили нищо спрямо турците; на същия тоя ден (25) в селото дошли трима души башибозуци, уж да искат хляб, а всъщност целта им била да прегледат силата на перущени. Тия последните си позволили да покажат и някои дързости към българите, за което заплатили с главите си. Минутата била такава, щото твърде малко е трябвало да пламне огънят. Тоя огън пламнал тогава, когато се получило известие в село, че тялото на Калофер Гинчев, перущенец, се намерило хвърлено в една вода, когото заклали башибозуците. След убиванието на турците перущеии погледнали по-сериозно към захванатото дело. Стражи били наредени навред около селото, от въоръжени юнаци, черковата „Св. Атанас“, която по своето местоположение никак не представлявала сгодна позиция, била избрана за защита. Много народ, жени и деца се затворили вътре, а способните да държат оръжие мъже пазели по дуварите, на които отворили метеризи за пушките. За главатар на отбраната бил определен Петър Бонев (сръбски въстаник), комуто помагали Кочо Чистеменски и Спас Гинев. Но и башибозуците от своя страна не спали; движенията в техния лагер от час на час ставали по-бързи; тия наближавали постепенно към селото и се впущали от време на време да нападат.