Захари Стоянов - Записки по българските въстания

По-късно, в княжество България, беше се устроил подобен самозван комитет под название „Македонска лига“, която имаше за цел освобождението на Македония. Тя се състоеше само от две-три лица, които издаваха разни брошурки с фигури, поддържаха вестник, имаха си печат, с топове и със смачкан полумесец отдолу, и повече нищо, а бедните македонци, които нямаха никакво известие от тая разкошна лига, следваха да пъшкат под ятагана. Вероятно техните притеснения се увеличаваха още по-много, защото чуждите сили бяха направили дипломатически въпрос, че македонците съставили лига, а турското правителство търсеше предлог да вземе по-енергически мерки в Македония.

Това същото правеше и Букурещкият централен български комитет със своите мемоари до Наполеона и до султана, когото наричаха милостив баща, с която си постъпка още повече раздразняваше турското правителство, което си вадеше гнева на беззащитната рая.

Най-добро доказателство, че така нареченият Централен български комитет и неговите членове, отживели чорбаджии, не са вършили нищо за своя народ, служи и тоя поразителен факт, че четата на Хаджи Димитър в 1868, на Христо Ботев в 1876, планът на апостолите в 1875 г. извършиха своето дело без ни най-малката помощ на тоя Централен комитет. Напротив, тия се пазеха от тях, както от самите турци, защото разликата между Панарета Рашеев и Евлогия Георгиев, от една страна, и Григора Доростоло-Червенски и Стефана Карагьозов, от друга, беше само тая, че първите живееха в Румъния, а вторите — в Турция. Всъщност тия бяха екземпляри от един катехизис: първите наричаха младите патриоти бозаджии, а вторите — чапкъни и нехранимайковци. Когато четата на Хаджи Димитра премина Дунава при Свищов, на втория ден чорбаджийската дружина се известила за дръзката посгъпка на младите патриоти, които минали при всичките подмамвания и обещания на Панайот Хитова, който така също бил оръдие на благоразумните и захванал да хитри, един от нейните членове, именно Христо Георгиев, се затекъл при руския консул, комуто съобщил неприятната новина за минуванието на четата Какво е станало после това, мъчно е да се узнае, само това е факт, че после няколко часа русчукският валия знаел, че една чета българи минали Дунава Комитетът на старите отишел още по-надалеч, той взел ролята почти на доносчик, защото протестовал от името на българския народ, че четата на Х. Димитра няма нищо общо с народа. Ако Григорий Доростоло-Червенски, който предаде черноводската чета в 1875 г., се извинява, че така бил принуден да постъпи, то с какво ще да се извинят букурещките чорбаджии, когато в благословена Румъния нямаше турски ятаган? Ние сьжаляваме, че сме принудени да констатираме подобни факти 3.

Но това не е попречило на мнозина историци, които, без да изследват по-надълго, за което, разбира се, имаше леснина, брътвят за някакви си централни комитети в Букурещ и Белград, с които били свързани всичките градове в България и които управлявали всичко. Даже и Иречек се е помамил да признае съществуванието на тия комитети, на които такава голяма важност отдава, щото, като говори за Тракийското въстание в 1876 г., казва, че това последното не можало да успее само за това, защото водителите му нямали споразумение с Букурещ и Белград. Заблуждение!

Где прочее се намираше гнездото на „Българския раволюционерен комитет“? Шпионите отговаряха на тоя въпрос, както казах: „В Букурещ и Белград“ — а съучастниците и членовете му казваха: „Навсякъде и нигде.“

Аз ще запозная читателите с тоя комитет и ще разкажа подробно по кой начин именно можах да вляза в него. Когато бях още в абаджиите, често слушах да се говори, че в Русчук имало читалище, в което се събирали младежите и в което се приемали много вестници и книги. Мене ме интересуваха твърде живо тия неща, но не се решавах още да надникна в читалището, защото разказваха, че там се приемали само ония личности, които ходели с европейски дрехи, която имали бради и пр. Тук съм длъжен да ви кажа, че в растояние на две години аз бях напреднал вече достатъчно в моите умствени познания благодаранне на няколко свестни лица, с които се срещах, повечето ученици, а най-повече на собственото си желание. Когато захванах да се срещам с тия последните, т.е. с учениците, повечето в празничен ден, и когато ги запитах учат ли тия в училището Наустницата и Псалтира — две известнн за мене книги, — то прясъствующите слушатели, към които се отправях да питам, такъв смях подигаха, щото замръзнах на мястото си от срам.