Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Хей, и аз имам момче, тъкмо на вашата пора, което от няколко години живее в пуста Влашка, в Турно Северин — каза той и въздъхна от всичката дълбочина на сърцето си. — Според разказванието на някои наши селяни, които го виждали там наскоро и приказвали с него, твърде ме е страх да се не намира и той сега по Балкана във вашия кайфет…

Не щеш ли, че това момче, за което дядо Вълю въздишаше от сърце и душа, от дума на дума да излезе познайник и приятел даже на Бенковски! Когато тоя последният разказа на милозливия баща чертите, името, възрастта и занятието на сина му, то той подскочи от радост, прегърна войводата, който описваше чедото му, и каза, че ние сме негови момчета и ще да се грижи за нас, както би се погрижил и за своя син. Иди после всичко това, после тая щастлива случайност, та се съмнявай в патриотическата искреност на дяда Въля!

— Мълчете и се молете богу само, който се смили над нашите теглила и ни изпрати тоя святи старец — забележи отец Кирил.

В отсъствието на дяда Въля Бенковски ни разказа, че действително той се познавал със сина му. В 1875 г., по Заарското въстание, когато той, Бенковски, беше определен да пали Стамбул, за което споменах в първата част на Записките си, синът на дядо Вълю бил един от определените палачи, но не заминал за Цариград. Според собствените думи на дядо Вълю, той бил роднина още и на Марина, из Тетевен, когото ни един от нас не познаваше лично, но го бяхме слушали, че той е един от приятелите-работници в Тетевен. Голяма нужда имахме да се срещнем с тоя последния и дядо Вълю се задължи да ни го доведе на другия ден в планината.

Всичко гореизложено, взето в едно от наша страна, ние повярвахме не на шега, че животът ни при тоя старец е в безопасност донейде си. Без да поставиме даже караул, оттеглихме се малко по-навътре в гората и легнахме да спиме. Дъждът почна да вали отново. Часът къде 10½ вечерта по турски зачу се плюсък откъм противоположната страна на кошарата, който приличаше повечето да е някоя мечка или друго животно, отколкото човек; но било каквото и да е, ние се отместихме от мястото си на пусия и обърнахме пушките към оная страна, отгдето идеше шумът. После десятина минути ние съгледахме бозовата аба на нашия старец, който отиваше право на онова място, гдето ни беше оставил от по-напред, и като се огледа надолу-нагоре, та видя, че ни няма, започна да подсвирва (хайдушки знак).

— Господ да ви знае, момчета! Прекъсахте ми сърцето като с кремък, когато видях, че ви няма — отговори той на нашето обаждание. — Какво не си прекарах през ума за вас?…

Когато го наобиколихме вече като пилци, той ни съобщи с важност на челото, че трябвало да се приготвим за път, защото ще да ни води навръх Стара планина, да ни запре в една каменна пещеря, позната само нему и още на един негов другар, на когото сме трябвало да кажем: „Лека пръст“ — т.е. че той се поминал вече. Причината на тия предпазливи мерки била голямото число башибозуци (кучлаци според него), които нападнали по колибите и наскоро имали намерение да излязат по гората.

— В тая пещеря — прибави той — вие няма да се боите от нищо. Хващам се с вас на бас, че ни един косъм от главата ви няма да потрепери. Там ще да живеете като в някоя влашка кръчма! Аз случайно можах да я изнамеря, и то не сега, но когато бях на двайсе години момче и пасях козите по тях места заедно с рахметлията (покойния) си баща. Един ден гледам, че орел кацна на една от голите канари; той държеше в устата си храна, от което мен ми щукна на ума, че може да има малки орленца в тия канари. Качих се на едно дърво и ето че напредя ми зее пещерата…

Разбира се, че от това историческо описание на тая пещера нам не оставаше що да възразяваме: „Да вървим?“ „Съгласни.“

На мръквание ние стояхме вече като на поклонение под колосална каменна стена, покрита с дебел лед, между който се подаваха тук-там листове от зелен здравчец. Тая стена се намира на върха, на самия връх, гдето се е казало, на Стара планина, а в горните й катове е речената пещеря, новото наше жилище. Гъста студена мъгла покриваше балканския хребет, от влажнината на която се образуваше по дърветата скреж и поледица. Тук снегът си стоеше още както бе паднал на 8 май. Страх ужасен побиваше човека само като си дигнеше главата да погледне острите и зъбести скали, по които трябваше да възлизаме, дордето пристигнеме до назначеното си жилище. Дядо Вълю ни предупреди да заобиколиме от другата страна, защото по канарата направо не било възможно да се възлезем по причина на хлъзгавата поледица, а трябвало най-напред да се покачим по едно дърво, а после вече да преминем по един от неговите клонове, който се простираше до самата дупка, като по мост. И действително, това така трябваше да стане; ние сами с очите си се уверихме, че друга леснина нямаше. Дордето се занимавахме да разглеждаме това дърво, отгде и как ще да бъде по-лесно да се покачим, дядо Вълю като катерица се пое по него и скоро гласът му изгърмя в пещерята.