Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Като се бояхме да не би да се намираме близо до някое село, отгдето да ни почне по-голяма потеря, ние потеглихме да вървим, доколкото се бяхме събрали, като оставихме другите си другари на произвола на горчивата съдба. Долината, из която тръгнахме, беше много повече стръмна, отколкото оная, която едвам бяхме изминали и която ни костиса 15 души глави, 15 верни другари по идея и убеждения. Дъждът следваше своя път. Бенковски макар и да бе отпаднал твърде много нравствено, но досега той се мъчеше да запази присъствие духа, поне за очи пред момчетата. Сега обаче, след това второ приключение, той изгуби съвършено и сила, и кураж, па и всякаква по-нататъшна надежда за какъвто и да е успех. Дотолкова се бе променил, щото мъчно можеше да повярва човек, че той е същият оня буен и строг Бенковски. Каква разлика сега между Бенковски в Балкана и Бенковски в Оборище, когато той вземаше пълномощията! До вечерта го залюля твърде лошава треска, по причина на която едвам можеше да следва четата. Аз вървях все до него наблизо и той не преставаше да ми се моли да го не оставам, ако би да се случи второ нападение от страна на потерята. Бенковски и молба — то бяха две противни неща. В същото положение имаше и други момчета, които така също едвам можеха да се влекат, като полумъртви, а четата трябваше да крачи с по-сърдечни стъпки. Всички тия болести бяха се появили вследствие на многото дъждове, които бяха ни намокрили и костите. Не бърка да споменем, че конското месо и буковите листове способствуваха още.

Горката Йонка беше заприличала в лицето на сянка. Тя не преставаше да моли мъжа си или да се върнат назад (в Белово?), което беше сън, или пък да я убие, за да се отърве веднъж завсякога от тия адски мъки. Хубавото й бяло лице и малките ръчички бяха се охлузили и издраскали като географически атлас, а за тънките й дрехи не питайте. Тия се развяваха отзаде й като турска пандера. Час не се минуваше да не пролива тя горещи сълзи. Но това нейно плачевно положение като че не беше е състояние да възбуди съчувствие и състрадание измежду нейните мустакати другари, измежду нейните братя по оръжие и страдание. Няколко фанатици-братя от четата, неосвободени още от дебелите предразсъдъци, по свещено уж предание от старохайдушкия катехизис, че жената е пакостна твар във всяко юнашко предприятие, решили помежду си да убият нещастната мъченица, едничката българка, която се бе удостоила да стои под байряка за свободата! За да приемат тия това безбожно решение, за да се втикне в главата им тая мисъл, най-много спомогнал избягналият Тодор Харамията.

— Тая чета няма да види хаир и берекет , докато пушките на юнаците се допират до червения фустан и докато слушат женски глас, който ги обайва — казал старият харамия още на първия ден, щом видял, че тя ще да ни придружи из Балкана.

За потвърждение на думите си той преброил стотина доказателства из хайдушкия си живот, от които ставало явно като божия ден, че жената въобще е голямо зло за горските юнаци. Съзаклетниците от четата, преди да турят в изпълнение решението си, допитаха се до мен какъв ум ще да им дам и по кой начин да постъпят за по-лесно. Разбира се, че аз употребих всичкото си красноречие, за да ги отклоня от фанатическата им постъпка.

В пътуванието си от минута на минута ние потъвахме в по-мрачната и непроходима долина. Вървехме ние не че имахме някой определен план, както забележих вече, не че знаехме накъде отиваме, но просто ей така, от нужда, от башибозушките куршуми, които пипаха немилостиво. Ние отивахме живи да се закопаем в гроба, да станем жертва или на глада, или пък на ятагана. Четвърти ден беше днес, откак бяхме потеглили ние из Балкана, а жертвите, които дадохме от дружината, възлизаха на двайсет души — по пет човека в ден! В разстояние на това време ние не само че не можахме да се нахраним, но и човек не можахме да срещнем, за да се уверим, че не сме в морето, а в Балкана, в историческата Стара планина!… Трябва да ви кажа, че турското правителство пред вид на комитетските движения беше взело следующите умни разпоряжения по Балкана: всички овчари, козари, говедари и свинари, които имаха своите кошари из планината, бяха приели заповед да си слязат в селата, така щото да нямат възможност комитите да вземат хляб. Наистина, че на някоя овчарски и говедарски кошари бяха оставяни стадата, но и тая милост имаше своите горчивини, за които читателите сами ще да се уверят, когато пристъпя до изложението на фактите. Тия привилегировани овчари и говедари бяха оставени да служат само за измама на скитающите се бунтовници. Около всеки овчар се въртяха, до 20–30 души въоръжени башибозуци, които се криеха или в кошарите, или пък в особена пусия, отгдето подпалваха огъня, щом се доближаха умирающите от глад скитници. Най-главни техни оръдия бяха самите овчари, наши братя българи, православни християни 99. Всички други по-сгодни огнища, като воденици (които са рядкост, впрочем), мостове, кладенчета, пътеки, маари и пр., бяха завзети от въоръжени башибозуци, които трепеха беззащитните с чибуците и кафяната чашка в ръка, без да се мръднат даже от местата си. Пиле, дива ястребова птица трябваше да бъде човек, за да може да прехвръкне през всички тия митарства, стотина пъти по-мъчни, отколкото ония на блажена Теодора. Ходиш, избикаляш, вардиш се, току виж, че си попаднал в примката, гдето се най-ненадееш, или пък така, сляпата, отиваш на устата на шишинетата, заслепен и полуубит от немилостивия глад. Страшно беше положението за борците на свободата в Стара планина после поражението на Априлското въстание! Всички наши братя, които потърсиха спасение в Балкана, бяха обречени на касапница, волею и неволею.