Захари Стоянов - Записки по българските въстания

На друго едно място, при един кладенец, между селата Турлак и Хесенча, няколко турчета ме сграбиха от пътя и поискаха да ме спуснат в кладенеца. Причината на това бе, че едно от тях си беше изтървало феса в поменатия кладенец, в който искаха да ме спуснат с твърде слабо въже. Няколко пътници, арнаути, ме спасиха. На трето едно място няколко цигани биволари ми взеха абата и цървулите, на четвърто — около село Писанец — други турчета се спуснаха да ме гонят, но хваща ли се бос човек? Прах като вихрушка се вдигна подиря ми. Най-после в русчуксите лозя един заптия ми взе ножчето, защото било много добро за рязание на дини. И така аз се добрах до цивилизования Русчук на Мидхат паша гол и бос. Ако подир мене бяха минали сто души европейски пътешественици, щяха да обогатят колоните на някой журнал с живописната местност на тия места, а особено с безопасността, която е въдворило султановото правителство. Разбира се, че от повечето учени европейски пътешественици из България само няколко души са пътували с добра цел; а останалите са се подлизвали на турското правителство за султанско рудбе и богат бакшиш. Техните описания са били чисти доноси против угнетената рая.

Като всяко овчарско чедо, аз зяпах по улиците, гдето видя нещо по-забележително. В еврейската чаршия, близо до Байраклията джамия, няколко евреи, които седяха отпред дюгените си, при които, като се приближих, започнаха да викат на някого си да слезе, който уж се качил на джамията. Аз, като не подозрявах нищо със своята овчарска невинност, спрях се на мястото си и захванах да гледам по джамията, да видя немирния човек; но от един из ближните дюгени изляха на врата ми едно тенеке вода, а после захванаха да викат и свирят подиря ми като на куче. Това беше като „добре дошел“ в Русчук.

По-нататък, в същата улица, близо до конака, пред едно голямо здание, измазано с жълта боя, видях много момчета, облечени в униформа от синьо сукно с червени гайтани и с къси пискюлчета на фесовете. Това голямо здание беше правителственото училище, а момчетата му — учениците, които играеха на прескочикобила, биеха се с пантофите си и се псуваха помежду си много по-красноречиво, отколкото моите ненавистни овчари.

Бързо аз се отправих към това здание, като разчитах в себе си да можа да свърша работата си още от вечерта и да постъпя в училището, което аз мислех, че е котленска къшла, и така лесно, както ида от пътя, ще отида да се пазаря без никакви по-нататъшни формалности. Жълтият тенекиен девит, който до това време беше натъпкан в пояса ми, пак лъсна от дясна страна, като арнаутски пищов. Изпитах от учениците кой е управителят или директорът на училището. Тоя последният гледаше преспокойно от прозореца на своите питомци, когато тия играеха на прескочикобила, с броеница в ръката, с бяла чалма на главата, човек около на 40-годишна възраст. Аз поисках да вляза при него, но той махна с ръка на караула да ме не пущат и ме повика да му съм говорел от прозореца.

Изложих му желанието си, че съм дошел от далечна страна и желая да постъпя в училището, за което се молех да ме приеме. Той ми отговори, че това е невъзможно, защото съм бил възрастен и времето ми било вече минало за учение. Без да помисля с какъв човек говоря, спуснах се да си разправям хала на директора по овчарски. Между другото попитах го дали не може той да ми даде някои сведения за Букурещ, т.е. ако отида там, можа ли да постъпя в тяхното училище?

Забележете, че в това време Букурещ беше страшилище за всичките турци, че две години не бяха се изминали още от онова време, когато русчукският затвор се пълнеше с комити, в числото на които беше и Стефан Караджата.

Аз забележих, че на агата не му стана добре, като споменах Букурещ, защото ме изгледа накриво н се обърна на друга страна, но кой да се сети?

— Кой знае?… Но може би и да те приемат, а после ще те направят комита и ще те изпратят в Русчук… — каза той и махна с главата си да отстъпя отпреде му.

— Истина ли е това, ефендим, което ми говорите? — попитах аз радостно. — Как може да сполуча, за да достигна до Букурещ?

— Махвай се отпреде ми бе, керата! Я го виж я! Пък седнал още да ме пита! — извика директорът подиря ми, като си стисна и двата юмруци.

Разбира се, че ако той не отдаваше всичко това на моя овчарски серсемлък, то съвсем другояче щеше да постъпи, за което имаше всевъзможна власт. Аз отстъпих обезкуражен изпод стените на Ислахането, като се мъчех да отгатая с какво именно оскърбих толкова любезния от по-напред ага.