Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Друг един шпионин, родом от Ихтиман, на 40 години, българин, хванахме вътре в лагера. На въпрос, що за човек е той и какво е дошел да търси, отговори ни, че името му е Кольо, изпратен от ихтиманските българи да се допита уж от нас, какво трябвало да правят тия, т.е. да възстанат ли, или да чакат да дойдем да ги освободим? За уверение, че и той разделя нашите взглядове, беше натъкнал на кръста си два пищова. Доказа се обаче от другите еледжикски въстаници, че в разстояние на 2–3 деня това същото лице се явявало в лагера няколко пъти със същите въпроси и пак изчезвало. Още няколко събрани сведения, и шпионската мисия на ихтиманския пратеник блесна на позорното му чело. Той загуби в няколко минути и ума и дума, когато страшният Ворчо войвода скръцна напреде му със зъби и тури ръка на револвера си, да му строши предателските гърди. Ние го задържахме.

И без разрешението на военния съвет ние решихме помежду си пред очите му да го застрелим на другия ден на върха на планината, така щото да имат случай да го видят и господарите му турци. Предадохме го на стражата да го пази вързан, но той успял да побегне през нощта!

— Кой го знаеше, че е такъв лошав човек — говореше за свое извинение невинната стража. — Помоли ни се да го отвържем, за да си направи цигара, а после гледаме, че избягал!… — Разбира се, че уплашените ни неприятели, които следяха нашите движения от един час разстояние като диви ястреби, бяха в пълно течение на всичките ни работи.

Събраните пари от разни даждия, които кметовете нарочно задържаваха още от по-напред, за да ги не дават на турското правителство, минаха в нашата каса, срещу приеманието на които Марин Шишков, съкровищник, даваше разписки. Тия ги даваха на нас, за да ги употребим за обща работа, а най-повече за купуваше на оръжие.

Една неделя се изминуваше вече, откакто бяхме въстанали, а освен с Панагюрище, Коприщица и други някои близни пунктове, с които се споразумявахме, нищо положително не знаехме какво става по другите села и пунктове в IV окръг. Що ставаше напр. в Пловдив, Т. Пазарджик, Батак, Перущица, Карлово и пр.? Дали тия бяха въстанали, или така са си останали прости зрители? И това ние не знаехме. Не говоря за останалите три окръзи: Търново, Сливен и Враца. Всеки ден от нашия лагер тръгваха за разни страни множество куриери, но ни един от тях не достигаше назначеното място. Едни се връщаха от няколко часа разстояние, като казваха, че човек трябва да бъде птица, за да прехвръкне през турските пълчища, които пъплели като мрави навсякъде, а други се не връщаха никакви, вероятно убити или избягнали. И така, пълна неизвестност на всяка крачка, от която можеха да се съставят неприятни заключения; но ние тълкувахме още всичко за в наша полза. Вярата и святата надежда царуваха още.

Вечерта на 26 априлий получихме известие от г. Белово, че околните български села са готови да дигнат оръжие; но нищо се не решавали да предприемат, дордето не видели с очите си външна сила и някой български войвода.

В програмата на нашата чета влизаше да тръгнем за Белово незабавно.

Както в Петрич, така и тука еледжикските въстаници се възбунтуваха, щом чуха, че ще да ги оставиме и заминем за Белово. До среднощ се продължиха убеждаванията и предумванието между тях и нас, че ако и да ги оставим сега, пак ще да се върнем на втория ден. На Гено Теллията и на Теофил Бойков беше поръчано да управляват еледжикския лагер до нашето възвръщание и да гледат да не се породи несъгласие.

В полунощ, когато чуковете в арсенала бяха млъкнали, когато всичките бяха заспали, с изключение на няколко души и на стражата, ние потеглихме за Белово с цялата чета. Тук-там из долините и измежду гъстите дървета около лагера светеха още огньове, около които белобрадати старци мислеха, с къси лулички в ръце. По-нататък се слушаха из влажната долина тънките гласовце на малките пеленачета, които не можеха да утърпят на студената балканска нощ. Напусто хрипливият глас на грижливата майка тананикаше: „Нани, нани, мама!“

Не без труд и мъка се смъкнахме ние от планината в полето. Колкото разработени, макар и хайдушки пътеки водеха към Еледжик, бяха запушени и задръстени от въстаниците, както казах вече, и по тая причина ние трябваше да обикаляме из непроходимите долини. Като слязахме долу в полето и се преброихме, видяхме, че до десятина души другари липсуваха, които не че бяха избягали, но се изгубили из гората. Техните подсвирквания и викове да ги чакаме и да им се обадим накъде сме, достигаха до нашия слух. Оставихме няколко души да ги дочакат, а четата се отправи за Ветрен, отгдето ни беше пътят за Белово.