Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Оставете ги на мене тия стари кошници, да им отрежа главите — каза Ворчо (той беше пристигнал) и потегли да извади свойта сабля.

Старите баби забъркаха конците. При всичко че техните лица имаха образа и подобието на баба Марта, изобразена в календара на Пенча Раданов Карловца, пак им беше мило за живота, на който срокът едва ли щеше да се продължи още няколко години.

— Ние сме християнки, синко — говореха тия и гледаха в очите на Ворчо, да го познаят наистина ли говори той.

Най-после бабите се изповядаха. Тия казаха, че били изпратени от златишкия мюдюр до Г. Петрич, за да изучат що сме за хора и какво търсим по селата със зелен байряк. С една реч, тия изпълняваха ролята на шпионки. Наместо да ги задържиме и накажем, което вършат не само въстаническите главатари, но и всички воюващи, ние ги отпуснахме свободно да си отидат. Причината на това бе, че ние ги натоварихме с обратна мисия до златишкия мюдюрин. Писмо на турски язик, с български слова, издиктува Бенковски на секретаря Георгева до мюдюр ефенди, в което обясняваше надълго и широко целта на въстанието и отношенията ни спрямо мирното мусулманско население. Най-после той му определяше rendez-vous, да се срещнат и разговарят на по-пространно за много текущи въпроси, като му обещаваше и честното си слово, че нищо няма да пострада.

Нашето присъствие ставаше необходимо в Петрич още за няколко деня. В противен случай, ако потеглехме за друго място, от една страна, че куражът на населението се убиваше, а, от друга, че нападението на турците от Златишко беше неизбежно. Изпращането на двете жени от страна на мюдюра показваше, че турците готвят нещо, но не знаят още с кого имат работа. А между селските въстаници едва ли биха се намерили няколко души, които да мислят, че нашето дело е възможно да се побърка. Тия продължаваха да се веселят и радват на свободата на българското царство. По цял ден и нощ не се спираха. Ту пътеки завардяха там нейде из планината, гдето имаха надежда, че ще да минат турци и черкези да ги нападнат, ту правеха различни нападения на турските села и кошари. По тоя начин около 2000 овци и кози бяха отървали от турците, от които колеха за обща сметка. Имаше хванат и около 400 глави едър добитък, всичко турска стока.

Един наш българин, който бил овчар при някой си ага от околните села и на когото момчетата взели овцете, не се забави да се яви пред войводата с протест. Турчин не смееше да направи тая дръзост, но за българин — пътят бе отворен; кой не знаеше, че Петрич се намира в границите на българското царство? С твърде остро предисловие стъпи в селото поменатият българин, овчар на агата. Той псуваше и ругаеше още отдалеч не само петричени, които му бяха взели овците, но и ония, които не си гледат работата, които са тръгнали да се месят в царските разправии и които вадят сиромашията от ум.

Стражарите му дадоха някои обяснения да разбере, че не се намира пред турски кърсердарин и че никой се не бои вече от неговия ага; но той подигна по-голяма олелия, като хулеше всичко християнско н свято по онова време за всеки въстанал българин.

— Кой ви е тук черибашията (наместо войвода)? Кажете на тоя харсъзин да излезе, за да го питам аз него как се взема чужда мъка — викаше той сред двора.

Тоя българин беше от оня род потурчени аргати, които отиват да слугуват по турските врата от малки деца още. После няколко минути той стоеше вече вързан от едно дърво сред двора със собствения си пояс, а двама души петричени го обикаляха със суровици в ръка, като бъчова, и удряха без милост.

Ако петричени играеха хора на 20 априлий заедно със свещеника си, то на 24 пак наведоха глави, пак се усъмниха в своето бляскаво бъдеще. Сега аз разбрах, че Бенковски имал пълно право, когато говореше, че една най-малка несполука е в състояние да убие куража на нашите въстаници. Причината на това униние бе не на шега. Стражите от околните върхове известиха, че като се съмнало, забележили бели чадъри до софийското шосе, отдолу под с. Мирково, под които, по всяка вероятност, турска войска почиваше. Разбира се, че това известие не само едни петричени трябваше да смути. Навъзсядахме ние своите коне и скоро се намерихме на най-високия връх над селото, отгдето равното Златишко поле можеше да се гледа като тава. Стражарите имали право. С помощта на телескопите ние можахме да преброим и колко бяха чадърите на турския аскер, при всичко че разстоянието, което ни делеше, е повече от 2–3 часа. Тия бяха застанали до самия мост и самата им обстановка показваше, че и тия се безпокоят, разбират своето критическо положение. Много българи, мъже и жени, работеха около чадърите с мотики и лопати.