Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Право ли е това бе, брате? Да се остави святото и неприкосновено знаме в ръцете на една нищо и никаква жена — говореше той на мене. — Да се кълна аз в бога и народа, че ще да пазя тая светиня до последната минута на живота си, а сега в тая тържествена минута да ми се отнема това право и да вървя със сгърнати ръце? За мене няма вече живот; аз съм убит.

Крайчо имаше право; но и думата на Бенковски, със съгласието на когото се повери знамето на Райка, беше закон. Имаше и други мнозина недоволни заедно с Крайча, които не погледнаха с добро око на това обстоятелство, гдето се предпочело жена за байрактарка.

Дигна се по едно време тежката процесия към т. пазарджикския път. Тя беше наредена така: най-напред стража (авангарда) от десетина души конници; после тях кръстоносецът на четата, поп Неделю, така също възседнал на кон; подир него вървеше духовенството, облечено с черковната си одежда, с кръстове и евангелие в ръцете, начело с архиерея под Грую, който чупеше своя луд кон като кеседжия. След духовенството идеше Райка Попова с байряка, около която вървяха десятина души пазители на знамето с голи ножове в ръка. Близо до нея следваха певците, които присиняваха да пеят бунтовен марш, сетне щабът, въстаниците, на-редени двама по двама, и тогава множеството. Бенковски вървеше отстрана, възееднал на хранен ат, който се изправяше на задните си крака. Всичко добро, но прокле ги турци побъркаха!…

Аз не вярвам дали тоя ден имаше жива душа в Панагюрище, с изключение на въстаниците по укрепленията, която да не присъствува на тоя тържествен акт, какъвто Панагюрище не беше виждал още, па няма и да види занапред. Докато шествието излезе от селото навън, минаха се около два часа. На няколко места трябваше да се спираме, докато се разтъпче народът по улицата, който задръстяше свободния ход. Мъжете се надпреварваха и трупаха кой да върви по-близо до знаменосеца или до щаба на Бенковски, към които бяха обърнати всички любопитни очи; младите моми и булки стояха наредени покрай пътя от двете страни с китки в ръцете, с които кичеха канете на юнаците и своите роднини и познайници, а някои ги хвърляха върху войводата и младата байрактарка; малките деца радостно и засмяно тичаха пред шествието като авангарди и късаха с ръцете си яростно който фес им се попадне, така щото улицата почервеня от османлийската емблема; най-после, старите баби, които бяха излезли по портите, мнозина със запалени великденски свещи, щом се приближаваше процесията, захващаха да се кръстят и струваха поклони пред войводата.

— Господ и свята Богородица да те поживи, синко — казваха тия. — Ти си проводен от небето да ни отървеш от мръсните некръстени кучета.

— Не са нужни толкова почитания и благоговения, защото и аз съм като вас човек и само с вашата помощ и с божата ще да можем да си постигнеме желанието — отговаряше войводата важно и тържествено не толкова да го чуят бабите, а стоящите около му.

Трябва ли да ви споменавам за възклицанията, за тържествените слова, виковете „да живей“ и пр.? Тия вървяха непреривно. Подобен тържествен акт аз видях, когато освободителните войски след две години време влязваха в ония български градове, гдето отоманска ръка беше избесила цвета на българския народ. Конакът, който до вчера плашеше българите, сега служеше за затвор на пленниците заптии и турци, на число около десятина души, които въстаниците бяха успели да хванат тук-там.

По желанието на мнозина, а най-повече на поп Грую, процесията премина покрай това място, за да видят робите как се веселят българите и що знаят тия. Тая хвалба на другиго помогна или не, но за байрактаркага и за самия поп Грую имаше най-лоши последствия, защото пленените турци известиха на Хавуз паша, когато той влезе, в Панагюрище, кой е носил байряка на комитите и кой е държал в едната си ръка кръст, а в другата — нож. Най-после цялото тържество се спря отвън града на една зелена поляна над пазарджикекия път. От това място се виждаха няколко караули по укрепленията, които стояха на караул в чест на шествието. Знамето биде побито сред поляната и множеството се нареди наоколо. Тогава Бенковски застана близо до него и като се обърна към въоръжените юнаци, почна да говори реч, с която между другото разясни и бъдещите действия на панагюрци и на неговата чета. Между другото той каза и следующето:

„Ние трябва да бъдем навсякъде и нигде; най-важното ни действие ще бъде това, ако сполучим да действуваме по такъв начин, щото да смутим неприятеля още в началото на борбата… Всеки признава, че това важно обстоятелство ние не можем достигна, ако действията ни се ограничат само на едно място, в един град или пункт. Най-голямо внимание трябва да се обърне на селата, към селските ни бунтовници, които като по-прости и неразвити, една най-малка несполука е в състояние да ги обезкуражи и да ги накара да сложат оръжие. А от всичко това вие разбирате като какви следствия ще да се породят. Ето защо става необходимо да се определи една подвижна чета от най-решителните юнаци, която да обикаля от село на село, да насърчава и поддържа духа на населението. На тая чета, за по-добро, аз мисля да й стана предводител. Тя ще да бърза като вихрушка и на часа ще се намира там, гдето е нужно нейното присъствие…“