Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Живи бяхме най-после, високи господиновци, да видим с очите си тоя светъл ден, тая обща за всеки християнин сватба, за която сме чакали толкова време — говореше той. — Малко дете бях още — продължи той, — когато тая божествена искра пламна в моите гърди. Ходих по Цариград, турих настрана някоя пара, ожених се, подари ми бог дечица, станах къщовен човек, както се е казало; но аз съм си пак аз. Пусто сърце не остарява: едното ми око все в шумата гледа; не ми се върши работа.

— Ох, малко съм брала страха с тия твои луди работи, да не ме оставиш накрай време и да вземеш гората — каза съпругата на нашия бай Ивана, която искаше да потвърди с това думите на стопанина си.

— Страшното се измина вече, жена — отговори домовладиката и погледна горделиво към нас. — Сега няма вече от що да се боим, като имаме в къщата си тия високи гости.

После това бай Иван ни показа своето приготвено оръжие, фишеците, турени в две конски торби, цървулите, пиксеметата и пр.

— А тая малката пушчица съм приготвил за жената — продължаваше той, като показваше една ловджийска пушка.

Бедният бай Иван! Той не знаеше какво ще да му дойде до главата на другия ден.

След богатата вечеря, с която ни нагости добродушният бай Иван Тотюв, понеже нямаше някоя бърза работа, ние излязохме навън сред двора, за да погълтаме чистия средногорски въздух и да се понагледаме на хубавата пролетна нощ, която ни служеше за ден. Небето беше ясно, милиони звездици красяха неговия свод, които трепереха пред простото око, като че угасваха и пак се запалваха. Прохладен ветрец вееше откъм побелелите върхове на Рила и сладко-сладко приспиваше за последен път жителите на Панагюрище, които кой знае дали поне сънуваха, че на другия ден ще да се започне кървавата тракийска драма, че тая нощ е последната вече от техния мирен и апатичен живот! Наистина, тия знаеха, че един ден, рано или късно, ще да се обявят за непокорни итаатсъзи на пестотингодишния свой баща-цар; но никой нямаше да знае, че тоя дан ще бъде следующият — 20 априлий . Пуста тишина царуваше по всичкото село; няма отчаяни пиеници в чисто българското село Панагюрище, не съществуват тук мрачни вертепи-кръчми, не е родило още трудолюбивото Панагюрище херои за последните тия заведения. Може би мнозина още въодушевлени юнаци и разпалени патриоти да бдяха, първите да стягат своите паласки, а вторите да леят куршуми или да пекат пексемет; но те вършеха мълчаливо своята работа.

Бай Иван подскачаше около плета на двора си като 16-годишно момче, за да запушва малките дупчици, нас да запази от любопитното око на своите подозрителни съседи. На четири места из двора лазеше бодра стража с дебели шишанета в ръце, под началството на храбрия стотник Ив. Ворчо, който обикаляше мълчаливо ту едната, ту другата. Нему беше поръчамо никого да не пропуща ни отвън, ни отвътре, даже и домашните на бай Ивана.

Тая вечер при нас се намираше и Петко Королев, който беше дошел да ни помага в някои работи. Нему се искаше да си отиде на къщата при децата тая вечер, за което отдавна си правеше устата да поиска позволение — не от всичките апостоли, а само от Бенковски, като че тоя последният да му заплащаше. Въртя се той нагоре, сука надолу, триеше си ръцете една от друга, реши се най-после да изкаже своето желание.

— А че аз ще да си поотида, бае Георги, а утре пак ще ви заобиколя — каза той, като си подаваше и ръката.

— Можеш да си отидеш, но можеш и да не дохождаш, защото не ми си потрябвал твърде — отговори Бенковски по своему, без да си подаде ръката.

Королев остана като гръмнат. Трябва да знаете, че той беше един от първите интелигенти в Панагюрище, човек с образование.

Започна се денят 20 априлий, ден вторник, три деня преди Гергьовден. Рано още сутринта, докато не беше изгряло слънцето. Бенковски се разхождаше из широкия двор на бай Ивана, а стражата му държеше почетно оръжие. Времето си беше така също тихо, небето ясно като огледало. Много работници и овчари пъплеха вече въз околните голи бърда, които бъдещият войвода измерваше с дългия си телескоп.

— Аз се чудя, как можете вие да спите в такова време, когато всичко живо се е събудило — говореше той на другите апостоли.

Тоя ден нямаше заседание; то беше се отложило да стане за вечерта. До обед се написаха няколко писма за разни лица, участвуващи в съзаклятието. На П. Наботков се писа, учител в Пловдив, да побърза с приготовлението на динамита, който той беше обещал да прави още отдавна; на Р. Иванова и на Ив. Цанкова, чиновници на Хиршовата железница, първият — в Харманлий, а вторият — в Ямбол, да скъсат линията в данния момент, и на Илариоиа Драгостинов, апостол във II окръг, комуто се препоръчваше Хр. Търнев.