Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Такива бяха горе-долу хората, с които аз бях длъжен, против волята си, да преживея цели четири години, от 1866–1870 година, в качеството си на овчар. По само себе си се разбира, че всичко дотука изказано относително живота и понятията на котленските овчари напълно се отнася и спрямо мене. Митарствата на блажена Теодора , Чудесата на пресв. Богородица и Вечният календар на П. Раданов-Карловца не ми бяха чужди. Едва ли би се намерил друг иякой, който да ги познава така добре, както аз. Чет нямат молитвите и поклоните, които съм изчел и направил нощно време по добруджанските полени за спасение на душата си. Тоя „грешен свят“ беше за мене вече нула: моите очи бяха отправени към задгробния живот. Заради това бях решил вече в себе си съвършено да се предам богу — да стана черен калугерин.

Когато обявих на баща си, че ми е омръзнал вече овчарлъкът и че желая да го напусна, то той се разсърди страшно, а другите ме провозгласиха за нехранимайко — защото нечуто беше дотогава подобно възражение и непокорство от страна на един овчарски син.

— Не те съветвам аз тебе да станеш калугер, защото тия последните са най-големите хайдути на света — каза ми един ден моят верен другар, с когото бяха ни проводили, само двама, с яловите овце във Варненския балкан, близо до с. Девня.

Моля читателите да ми позволят, за да ги запозная по-отблизо с тоя мой другар, който, макар и да беше овчар, но съвсем не приличаше на котленските овчари.

Той се казваше Кондю Делидимоолу, мъж на 40 години вече, къс-дебел, като ромено батлаче, с голяма глава, лице, широко като пълна месечина, очи, светли, като разпалени въглени, и дълги червеникави мустаки с увиснали краища, които приличаха на буква „С“. Твърде рядко той ги подсукваше нагоре, и то само тогава, когато започваше да разказва за някои бабаитлъци, като например за Димитра Калъчлията, когото той познавал. Късите му дебели ръце приличаха на мечешки панчи, а двата му големи пръста — като на жаба костенурка главата. Много беше видяла и патила главата на бай Кондя. За него ходеха твърде неприятни слухове между всичките хора, които го познаваха; но никой не смееше да му каже направо, че той е такъв или онакъв. Макар той и да беше задомен на своето отечество, в Котленско, но бедната му ступанка едва ли го виждаше на петтях години веднъж. Той се изгубваше понякога за дълго време, без да го знае никой накъде се е пръждосал, и после шест меоеца или години пак се явяваше, като нов месец, одран и окъсан като свраките, когато се връщат по вършитба.

Във време на това негово изгубвание едни разпущаха слух, че той минал във Влашко; други — че отишел да кара биволи в Арабистан; четвърти уж го видели, че работил на моста, който се правеше по онова време на Луда Камчия, облечен с арнаутска долама, и пр. А най-вярното беше това, че Кондю шеташе по пътищата кога с дружина, кога сам, както намери за по-добро. Но никой не искаше да го изкаже на правителството, защото тогавашното турско правосъдие не правеше разлика между обвиняеми и свидетели, а на равна част употребляваше тоягата както на едните, така и на другите. Имаше мнозина, които бяха виждали Кондя в гората, с тузлушко шишене на рамото, с дълъг ятаган на кръста и с турски тарабулос на главата, който излязвал да иска хляб, но — казах — всеки си мълчеше.

Късно една вечер, когато Кондювата стара майка се прибирала да си ляга, непознати хора почукали полекичка на вратата, от която един се обадил: „Аз съм — отвори.“ Баба Димовица познала гласа на своята рожба, която не била виждала толкова години. Тя отворила вратата и Кондю се умъкнал вътре с други десятина души печелници, въоръжени от петите до зъбите. Докато се опече хлябът, който бил поръчан с първото влизане на почетните гости, баба Димовица влязла в разговор с тях.

— Синко, синко, да знаете какъв голям грях лежи на вашите души, като сте тръгнали да вършите тоя занаят — казала тя със сълзи на очите и погледнала на едничката си рожба, който в това време си кривял единът мустак във форма на ченгел.

— Ние не сме душогубители, бабо — отговорил един от прокопсаната дружина. — Нашата работа е повечето с добитъко, който ние пробираме тук-таме да не става зян.

И действително, Кондюва хайдутлук е бил повечето да краде овце, коне, а в твърде редки случаи е нападал на хора, и то когато има другари. По времето на Кримската война той миткал около Варна с Димитра Калъчлията, с когото, говореха даже, че заклали един английски чиновник, за да му вземат парите. Това се случило близо до с. Гебедже. Повечето пъти той е бил хващан, когато извърши кражба, и колкото бой е изял, само той е в състояние да разкаже. Неговият овчарлък е бил само за очи, повечето зимно време, докато се развие шумата. Но сега той беше се уж покаял вече, за което свидетелствуваше и това, че си бе купил 20–30 овчици. Всичките знаеха, че неговият косъм не е чист, но никой не му споменаваше за това, защото се бояха да не изгори някому чергата.