Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Часа по 12 вечерта (турски) из пловдивския път се зачу дрънканието на талига. Кръчмарят излезе на пътя да погледне и каза: „Тя е.“

Талигата застана пред кръчмата; освен талигаджията от нея излязоха още двама души кабадаита със засукани мустаии, с кривнати до ухото калпаци, с писани колчаклии потури и с къси ментани, под които се подаваха жълтите калъфи на револверите. Всичките техни движения, жестове и обръщения показваха, че в тия хора тлее нещо високо и идеално. Ако бяха млади, щях да кажа, че са годени, една неделя е останало до сватбата им, дошли са в града да пазаруват едно-друго и мисълта, че ще да зарадват своята бъдеща стопанка, караше ги да бъдат весели. Това обаче бе немислимо, защото поменатите двама имаха възраст около на 35–40 години.

Тия обърнаха по сто драма вино, тръшнаха чашите на тезгяха, подиграха кръчмарина, че се пипал, като налива вино, казаха няколко шеги на събравшите се там двама-трима други селяни освен нас, но в това същото време изглеждаха всичките присъствующи няма ли да познаят оногова, за когото им беше поръчано от града.

Аз не можех да се нагледам на тия разпалени юнаци, каквито не бях виждал досега; въобразявах си, ако хиляда души като тях се събереха на едно място, що биха направили… Два-три пъти извикаха тия нависоко: „Хайде да вървим“ — за да ги чуя и тръгна. Кръчмаринът ми смигна с око да ставам, смигна и на талигаджията, като показваше мене.

Тия двама юнаци бяха Павел хаджи Симеонов и Дончо, а талигаджията не бе други никой, но познатият бачо Райно, тайната поща от Панагюрище до Пазарджик и Пловдив. Всичките бяха родом от Панагюрище. Аз седнах мълчешката в талигата, мълчаха и другарите ми и чак когато излязахме вън от село, поздравихме се един други.

Двамата ми другари, както и бачо Райно, бяха от панагюрските съзаклятници, ходили в Пловдив да купуват пушки и куршум. Отдолу под сеното в скромната талига на бача Райна бяха наредени тия пушки, на чис ло тридесят.

Ние пътувахме цялата нощ, благодарение на хубавото време и на сухия път. Темата на разговора ни не можеше да бъде друга, освен приготовлението, бъдещото въстание, неговото следствие и пр., но дума не ставаше, че няма да сполучим, издадник трябваше да си спечели име оня, който се осмелеше да противопоставя несполука. Големи бяха надеждите него време!

По първи петли стигнахме на село Черногорово, на хана на дядо Королея. И тоя стар белобрадат човек, съзаклятник, член на тайното общество, който подскачаше от радост, че е доживял деня на отмъщението! И тук предметът на разговора ни беше въстанието. Цялата нощ другарите ми играха с ножове, а най-послему търтиха едно хоро, което водеше дядо Королея. Всички радостни, всички весели, пеят и играят, като малките деца срещу Великден. Ех, епоха, славна епоха!!…

Другарите ми по пътя за Панагюрище не можаха да се стърпят от да не дуят гласа на своите нови пушки, да се уверят на какво разстояние караха куршум. Поставиха нишан на едно място в гората и куршумите запищяха по въздуха; но не можаха да достигнат определената точка, защото бяха от калпавата система. Тях продаваха братя Дренски в Пловдив, за които мнозина говореха по онова време, че нарочно изписвали подобни калпави пушки. Като наближихме Панагюрище, колкото лица срещнахме по пътя, за всички другарите ми казаха, че били лизнати , т.е. покръстени или съзаклятници, както наричаха по онова време всичките работници; а на апостолите думаха един от дванайсетте .

Щом стигнах в Панагюрище и се спряхме в къщата на Павел Симеонов, дойде при мене Найден Дринов, един от по-първите организатори в това село. От него се известих, че ни един от апостолите не се намира в селото. Волов отдавна не бил се явявал, а Бенковски излязъл за няколко деня по околните села, гдето присъствието му било необходимо, като поръчал, че докато не се видя с него, наникъде да не заминувам. В кое и именно село се намираше той, Дринов не можа да ми определи, но каза, че скоро ще да се научи, като събере куриерите, пристигнали него ден от окръга.

Едно аз не можах да разбера, а именно, че по думите на Дринова, „така каза Бенковски“, „тъй заповяда да стане еди-коя си работа“ и пр., без да се спомене името на Волова, излизаше, че не тоя последният управлява приготовлението, а неговият подчинен Бенковски.

— Ние него познаваме за такъв; той ни пробуди и съедини наедно — отговори Дринов на моя въпрос относително първенството на апостолите.