Георги Стоев - Истинската история на Маджо

— Добре. Всичко ми е ясно. Да уточним заплащането — опитах се да не издавам състоянието си.

— За всеки ще бъде различно.

— Говоря за конкретния случай.

— Ти прецени, Жоро. Аз може да кажа сума, с която да те обидя — подсмихна се Поли.

— Нали не си мислиш, че аз ще го свърша лично?

— Дори ти забранявам. Но ме подсещаш за нещо важно. Не искам да знам кои ще са хората. Но не искам да са рецидивисти. Искам чисти момчета, да не са убивали досега. И искам ти да ги научиш.

— Защо? — учудих се аз, защото вече имах наум няколко души рецидивисти и няколко сърби.

— Защото, Жоро, обиграният наемник винаги може да те продаде. Той днес служи на един, утре на друг. Него го интересуват само парите. Затова хвани някои сърцати балъци и ги манипулирай, както си искаш. Кажи им, че ги превръщаш в наказателен отряд, който чисти гадовете, както и допълнителните щуротии, че парите нямат значение и че това е техният старт в организацията. Това, че ще са прочистващ отряд, ще ги накара да се гордеят. Все ми е тая колко ще им даваш, но нека са най-малко, така че ще ги използваме по-дълго.

— Добре, Поли — кимнах.

— Да минем на Славчо.

— Пак имаш късмет. Аз знам всичко за него. Къде живее, какво прави. Можеш ли да ми дадеш повече информация? — иронично го погледнах.

— Само „Олимп“, нищо друго.

— Стара ти е информацията — отговорих. — От доста време не ходи там.

— Не демонстрирай превъзходство. И не ме вземай за глупак. Какви пари искаш за него?

— Двайсет и пет хиляди марки — толкова струваше един тристаен апартамент в Дружба.

— Не са ли много? — ядоса се Поли.

— Поли — погледнах го съвсем спокойно, — ти спестяваш нещо много важно — Славчо играе с Иван Костов.

— Така е, Жоро, знам, че му е сол ташак.

— Нали знаеш, че после Костов ще изрови държавата, за да разбере кой е убил вярното му куче.

Слушай ме сега внимателно. Ще ти кажа нещо важно. Костов е премиер на България. Точно му е през кура дали ще е Славчо или някой друг. Запомни едно нещо от мен: Няма благодарен политик. Най-малко пък премиер, а и на всичкото отгоре Костов скърбящ?! Ха-ха. Знаеш ли коя е силата ни в тази ситуация? Костов втора година мачка СИК. Сега дори ще се радвам той да разбере откъде идва удара. А най-важното е, че той няма да се обвърже със смъртта му, ако иска да остане чист. Ще излезе иначе, че общува с престъпници.

Нали знаеш, че всеки убит е криминален елемент. Не забравяй — Славчо поръча Емо Русия, а той ми беше приятелче. Така че Забрави какво ти казах току-що. Ние отмъщаваме за Емо. И последно, като определим парите, ще определим и срокове.

— Искам два месеца за Славчо — погледнах го съвсем спокойно аз.

— И двайсет хиляди марки — допълни Поли.

— Грешиш! Казах двайсет и пет.

— Ти грешиш, Жоро! Свърши работата, вземи двайсет и да минаваме на следващата поръчка. И понеже вече ме развесели, ще ти кажа и коя е тя — смени тона Поли и ме погледна сериозно. Помълча малко и тържествено изтърси: — Бай Миле.

Това ме разкова. Бай Миле беше дясната ръка на Маджо. Но не това ме накара да онемея, а, че Поли посяга съвсем безцеремонно на свой близък приятел. За миг осъзнах и друго — че може би самата организация СИК иска смъртта на Бай Миле. Поли усети стъписването ми.

— Бай Миле е приел поръчката от Славчо за убийството на Емо. Но не ме питай повече. Достатъчно е да ти кажа цената… петдесет хиляди марки!

Станахме и мълчаливо вървяхме по алеята. Изобщо не чувах какво ми говори Поли. Не ме вълнуваше и Славчо от „Олимп“, и цялата им мръсна игра. Единственото, което ме терзаеше в случая, беше дали Маджо знае, че искат да убият свещената му крава. Главата ми се пръскаше и трескаво мислех как да постъпя. Трябваше да се обадя на Сашо Стуканьов, моя стар приятел и работник, когото навремето всички наричахме Крейзи, а сега беше дясната ръка на Славчо.

Седнахме в RED бара между стадиона и БСФС. Заведението държеше Жоро Пехливанов и отдавна бе сборният пункт на бригадите. Ние ходехме много рядко. Седнахме в едно от сепаретата. Изпоцапани и изпотени от сутрешната разходка, изглеждахме като двама много добри приятели, излезли да потичат и да обърнат по едно освежаващо питие. Поли пиеше само водка и предимно вечер. Аз не пиех, но се случваше За компания да изпия петдесет грама уиски. Поли поръча две малки с условието, че ще ми се разсърди, ако не пийна с него за доброто старо време.

Беше едва десет и половина. Още не бяхме вдигнали приятелска наздравица, когато в заведението нахлуха Иван Тодоров — Доктора, и Пепи Амигоса. Доктора беше се изтупал в костюм на BOSS, а Амигоса почти винаги залагаше на Армани. Двамата често използваха заведението за служебни срещи.