Георги Стоев - СИК

— А откъде намери канал?

— С това се занимава даскала по литература. Той има връзки в Молдова, Украйна и нагоре.

— Чудна мафийка сте! — не можах да сдържа смеха си. — Интересно на какво учите децата?

— Лично аз съм преподавател по информатика — послушно отвърна онзи под качулката.

— Браво на теб. Ще те пусна, но искам двеста хиляди марки от спестяванията ти!

— Не съм и сънувал толкова пари — подскочи даскалът, обаче на мен такива не ми минаваха. Той беше в занаята доста години и лесно можех да направя сметка колко е заровил в някои лозе. — Най-много мога да ти дам двайсет хиляди.

— Май ще се наложи отново да развъртя сопата — предупредих го аз.

— Добре де, да ги направим трийсет…

— Казах ти сумата мой човек.

— Съгласен съм, давам ти сто хиляди — клекна накрая даскалът и в общи линии уцели сумата, която и без това си бях набелязал. — Само, че ми донеси чаша вода, защото вече два дни ме държите жаден.

— Ей сега — качих се бързо по стълбите към кухнята. Женята доста се изненада, когато набързо му разказах какво точно е станало. Обиколи нервно два-три пъти масата, пресмята нещо и по едно време се изправи срещу мен, сякаш ме виждаше за първи път.

— Сто са малко. Ще му искаш двеста.

— Абе ти допреди малко ни натискаше да го пуснем без нито една стотинка, сега ми поставяш невъзможни условия — ядосах се аз.

— Нали е жаден?

— Жаден е.

— Пусни му едно диазепамче вътре и ще се разпее като славейче.

Преподавателят по информатика наистина имаше нещо под шапката си. Веднага усети странния вкус на водата. Изхвърли я и вече на ръба на нервите си се разкрещя:

— Всичко стана заради онова малко лайно, дето ме поведе по пички! — Имаше предвид Иван, без да подозира, че той седи горе и се чуди как да избяга от тази инквизиция. — Той вече сигурно е мъртъв, нали? А сега искате да отровите и мен!

— Има нещо такова — отвърнах неопределено аз. Донесох нова чаша вода, която даскалът категорично отказа. Беше се поукротил малко.

— Ама много професионално ме отмъкнахте — съвсем сериозно извърна главата си под качулката той в тази посока, където предполагаше, че седя аз. — Личи си, че сте професионалисти. Трябва да сте от „Аполо“.

— Грешиш — подхвърлих му несигурно. Направих го съвсем съзнателно и това окончателно го убеди, че сме от „Аполо“. — Хайде да те водим там, където си заровил паричките и да приключваме! Много се забавихме.

— Да не съм луд? Да ви заведа и да ми вземете всичко! На мен ще ми се наложи да се лекувам най-малко една година след този кютек. Пък и имам майка за гледане. Имам си и приятелка.

— Приятелка ли? Нали се съгласи да я чукат наред само да си спасиш мангизите.

— Ами, чукайте я! От нея няма какво да научите — замълча за известно време даскалът и накрая с доста укрепнал глас предложи: — Ще ви покажа къде живея, къде работя и къде ходя. Винаги може да ме намерите. След това ще ме оставите на мира, докато ви донеса стоте хиляди марки. Ако не сте съгласни, доубийте ме, че да свършваме!

На другата сутрин с Женята се облякохме като баровци и отидохме в офиса. Маджо беше издал категорична забрана бригадири да се явяват там, но в случая ние се правехме на клиенти. Пък и намерихме единствено Поли и Димата.

— Разказвай! — обърнаха се двамата към мен. Предадох им в общи линии докъде сме го докарали и накрая им споменах, че оня катил все още стои в мазето, за да не се разколебае.

— Стига му толкова — реши въпроса за свободата му Поли. После се обърна към Женята: — Ти откога познаваш този Чавдар?

— Аз ли? — ококори се Женята. — Имаме едно момченце в махалата, той ми го пробута. Човекът ще ни снесе сто хиляди.

— За стоте хиляди… няма лошо, ама за първи път чувам, че си имаш твои момченца. Доколкото познавам правилника, такива екстри не ти се полагат.

— Абе, то е дребно крадче. Комшийче някакво.

— Не ми бягай по допирателната, Женя, а ми кажи откога познаваш даскала? Аз тези лади нарочно не ги застраховам, защото лесно се крадат и още по-лесно се издават. Направо истински бум. Сигурен ли си, че ти не стоиш зад него?

— Ама, моля ти се, как може да помислиш подобно нещо? — разпери ръце Женята.

— Ще те пратя на екскурзия, момче! Около Киро Японеца ти се размина, ама сега няма какво да се занимавам с теб — ядоса се Поли. — Я се качвай на колата и се катери сам до Витоша, ти знаеш процедурата най-добре! Аз ще ти пратя хора да те пообработят.

На Женята кръвта му се смъкна до петите. Най-малко очакваше подобно посрещане. На всичко отгоре познаваше Поли добре и нищо не му даваше основание да смята, че той се майтапи.