Георги Стоев - СИК

— Какво ще е моето възнаграждение?

— За теб, Женчо, никакво. Малко ли ти е, че ще си част от организацията?

— А за момчетата?

— Най-много до пет хиляди марки. Иначе ще се оядат и няма да можеш да ги накараш по никакъв начин отново да излезат на терен.

Времената бяха сравнително мирни и вечерно време се събирахме спокойно в една билярдна зала. Идваха момчета от всякакви групировки. Поли също минаваше, уморен до смърт от работата си в СИК. Обикновено си пушеше спокойно цигарата и си пиеше питието, без да обръща внимание на никого. Дразнеха го двама-трима души и особено един дебелак от Аполо. Беше грамаден мъжага, около сто и двайсет килограма и единстветното му прегрешение се състоеше в леко непочтителното му поведение към Поли. Поздравяваше някак си небрежно и винаги избягваше обичайното за останалите: „Добър вечер, бате!“

Никеца нахлу в билярдната късно през нощта. Никой не знаеше откъде идва прякора му. Беше около двайсетгодишен, жилест и костелив разбойник от улицата. Не се съобразяваше с нито една групировка. Въртеше се около старите бандюги, крадеше каквото намери и изобщо не се отчиташе. Веднага се залепи за Поли.

— Здрасти, бате! Напоследък ме нагазиха борците, готов съм да направя всичко за теб, ако ме отървеш.

Поли се усмихна ехидно и кимна към дебелака от Аполо.

— Виждаш ли го онзи?

— Виждам.

— Искам да го пребиеш.

— Дадено — изправи се Никеца, отиде при огромния мъжага и безочливо вдигна една от билярдните топки. — Защо и без шапка, тъпако? — попита той.

— С шапка съм — засмя се мъжагата. Огледа с насмешка два пъти по-дребното от него момче и преспокойно продължи да играе билярд.

И тогава Никеца изненадващо се нахвърли върху него. Владееше всички хватки на улицата. Успяваше да отбягва ударите, а самият той безмилостно го налагаше по раменните мускули и бицепсите. Така го изтощи и накрая го нокаутира. Получи се нещо като боксов мач, който развесели всички, включително мрачния до този момент Поли.

— Какво искаш за награда? — покани той Никеца на масата.

— Искам да ми дадеш наркотиците!

— Ти, луд ли си бе? — дръпна се Поли. Той знаеше, че Гоцев им беше разрешил да правят всичко. — Охранителни и застрахователни фирми, всевъзможни дружества и прочие. За наркотици обаче не даваше да се продума. Те щяха да привлекат вниманието на чуждите разузнавателни служби към България и при всички случаи да нарушат комфорта на бизнеса.

— В наркотиците има големи пари, бате Поли! — настоя Никеца.

— Остави ме да помисля!

— Ще те убедя — напусна заведението малкият. И така стана.

Поли ми имаше голямо доверие. Външно аз по нищо не се различавах от другите борци. Носех същите гривни и ланци и се държах по същия начин. Поли обаче знаеше, че никога не вземам прибързани решения и винаги внимателно изчислявам шансовете. Връчи ми Никеца и ми нареди заедно да проучим пазара на наркотици.

Вече бях понатрупал пари и карах спортно ауди — двувратка, с двигател двеста коня. Събирах очите на всички маниаци. Натоварих Никеца и тръгнахме към сладкарница „Кравай“, която се водеше официалното свърталище на дилърите. По пътя ни засече някаква нещастна лада. Разрази се неописуем скандал. Никеца без друго се правеше на борец, но този път надмина себе си. Докато се усетя изскочи от колата и заби два юмрука на шофьора. Отвори вратата на ладата, извади ключовете от таблото и ги захвърли в центъра на задръстванията. Мина половин час преди да се размърдаме.

В „Кравай“ също предизвикахме огромна паника. Мен ме познаваха всички, което гарантираше сигурността на Никеца. От друга страна дилърите знаеха прекрасно, че групировките не се интересуват от наркотици. До този момент си живееха спокойно. Освен това всички се бяха напатили от лошия нрав на Никеца и се разбягаха. Остана единствено една мощна циганка — Зина от Благоевград.

— Какво искаш? — нахвърли се тя върху мен. Беше заобиколена от петнайсетина наркомани, изживяващи се като охрана. Можех да ги помета без никакви усилия.

— Остави я! — спря ме Никеца. — Ще работим с нея.

— Ай да еба и мамата! — разсърди се тя и отново седна на масата. — Ша работиш ти…

— От утре бачкаш за нас — вдигнах я аз.

— Няма!

— Няма ли? — хвърлих я на пода като чувал с картофи.

— Чакай — спря ме Никеца. Изгони циганката и започна да ме успокоява: — Гледай сега, Жоре, ние не можем да излезем на улицата. Трябва да уважаваме тези хора, защото те ще ни изкарват парите.