Георги Струмски - Приказният свят на Ангел Каралийчев

Какво е нужно, за да се роди приказка, да те грабнат и поведат по неизминати пътища трите обикновени думи, превърнати в златно слово: „Имало едно време…“

Дълги години и столетия хората навиват върху старото кълбо на земята многоцветните нишки на приказката — родна майка на човешкия род и литература. Приказката, която и днес се създава на различни езици от народите на всички страни. Приказката, която ще живее, докато са живи хората и ще радва, докато свят светува и още два дни.

Всяка нощ на Шехеразада би била последна, ако нейната приказка, създавана под мрачния поглед на тирана, не изминаваше с омайни думи и ситни крачки пътя до утрото. Хиляда и една са последните нощи на вълшебницата с повтарящия се всекинощен страх. И хиляда и един са новите изгреви, докато тя събира сила и дъх за приказка, без която светът не е вечен.

Ангел Каралийчев разказва и връща на своите големи и малки читатели това, което сам е получил от баба Тодора и дядо Ангел, от песните на майка си, това, което е дочул от стражишките ветрища и гласове, връща богатството, което е добил от великия детски писател — българския народ.

С Ангел Каралийчев се повтаря тази стара история.

— Разкажи ни приказка — молят го момче и момиче. — Аз съм Любка, аз съм Иван.

И приказникът разказва.

След време отново момче и момиче присядат до неговото коляно.

— Разкажи ни приказка.

— Нали вече я слушахте. Не ви ли омръзна?

А те се усмихват.

— Разказвал си приказка на майка ми и на баща ми. Аз съм Елена. Аз съм Петър.

Става ти чудно и страшно дори само като си помислиш, че някога не е съществувал познатият и близък свят на Ангел Каралийчев.

Било е време, когато за нас ги е нямало Мърморан и Мърморанка, тяхната къщурка с провалена стряха и килнат комин. Не сме срещали Снежното момиче, не сме чели писмото на Груйчо Тухларчето до неговия дядо Груйчо от село Каменец. Било е време, когато читанката на Славето не е разговаряла със синигерчето, а майчината сълза на лястовичката не е стопляла сакатата си рожба, сгушена от студ и мъка в дъното на счупено гърне. Преди житената питка да се появи на страниците на списание „Детска радост“, животът е бил по-беден и гладен. По-малко са били звуците край нас без ореховата гъдулка да ниже песни и да радва душите на черните буболечки. По-малко са били багрите по нашите полета без дъгата на Стражица и без цветните лъки на самодивското сборище Кушкундалево.

Какви са били дните и нощите на вълшебника, за да създаде пред строгия и безпощаден поглед на читателите своите хиляда и една приказки, с които дочакваме изгревите на дните си, да създаде Каралийчевата приказка — твоята, моята, нашата, на всички нас, които населяваме и ще населяваме България. Колко сила и труд са му били нужни, за да извае своя приказен свят от примамни простори, чудеса и тайни, от обич и възторг.

Млад е бил този майстор-строител — с катранени коси, с тъмни очи, хубав и силен.

Не с магическа пръчка и заклинателни думи, а само с две работливи ръце и с едно горещо разтуптяно от обич сърце е изоравал и засявал своята нива. Когато е хвърлял семето, той е гледал нависоко към планинските върхове, за да гледат също така нагоре и нависоко тези, които ще четат книгата му. Създавал е своите творби и е вграждал в темелите най-милото си. Както майстор Манол, дето в Росенския каменен мост е вградил своята Милка.

Мислил е за оня свой събрат, който от султан Селимовата джамия в Одрин разперва криле над България.

Зидал е с търпението и с умението на дряновеца Уста Кольо Фичето.

Или може би по-простичко — трудил се е, както оня старец, който садил вишна край пътя и не питал дали бъдещите берачи ще си спомнят за него. Защото само онова, което си дал на другите, остава на света и е твое, останалото, което си скрил в себе си, е изгубено.

На въпросите откъде знае приказките си Ангел Каралийчев отговаряше с усмивка, че всеки ден ходи в градината, сяда под едно дърво, а там, на най-ниското клонче, каца сладкопойно птиче и му ги разказва.

В отговора на друг въпрос писателят образно сравняваше литературата за деца с висок многоетажен дом — за най-малките е първият етаж, за по-големите водят стълбите към другите етажи. Най-много Ангел Каралийчев обичаше и се покланяше на фантазията без брегове, на приказката, на първия етаж от високата сграда.

За щастие приказният свят на вълшебника съществува! Затворен е между кориците на книгите, но достатъчно е само да ги докоснем и разгърнем, той оживява — просторен и земен, за да тръгнем из него по черните пътеки на редовете, с малките крачки на буквите.