Георги Струмски - Приказният свят на Ангел Каралийчев

…В този приказен свят — истински и измислен, близък и странен, пъстър и звънлив — разговарят старият мост, върбата и шаранът от вира, разговарят агънцата и нощният вятър, ябълките и реката, жабата и плъхът, лъвът без опашка и бостанското плашило Гривчо Страшника.

Виши се в него стройната, права като свещ ела.

Мълчи пронизаният от гръмотевица дъб.

Жужи и се впива в отронен ябълков лист стара пчела.

Стърже в нивата щурче, свири с веселата си гъдулка и люлее с песничка разпиляната по небето Кумова слама.

А една кибритена клечица сред двора — клечка над клечките, клечка и половина — се хили, че била сестра на звездите и внучка на мълниите.

Както всяко цвете има свой аромат и цвят, така всяка приказка има нещо само свое.

Редом са в този приказен и земен свят тъжното и веселото, смехът и сълзата…

С песента си нажаленото славейче разплаква белия камък, който стои забит край пътя с едно черно число на челото и в праха тупват едри каменни сълзи.

Старото магаре Марко всяка вечер, преди да си легне, опира ухо на земята да чуе какво става по света.

Юначното петле на дядо Пешо изпива до дъно реката и не изгаря в огнената пещ.

Прехвръкват най-малките птички, птичките мухи колибри — някои червени като череши, други — жълти като кехлибарени гроздови зърна или зелени като пролетната шума на дърветата. А огрее ли слънце перушината им, те всички — червени, жълти, зелени — блещукат като скъпоценни камъчета.

Мустакатите ижо-мижовци побеждават чудовището Клан-Клан, което измъчва мало и голямо в село Стражица, Горнооряховска околия.

Тръгнем ли по една от приказните пътеки, ще срещнем Пати-клати, Пухената възглавничка и третото пате, най-мъничкото, наречено заради лакомията си Жълтият ламтурник, малкото пате, което иска да хване кит.

Поемем ли по друга пътека, ще преживеем всички премеждия на Петърчо, проводен от баба си Ценка да носи топла пита до дядо Медарковия пчелин. В тази дълга история се намесват Голямото куче, Шарената гарга, Хитроумната лисица, Мустакатият сом. В края на краищата всичко завършва добре — дядо Медарко вкусно си похапва от топлата пита и праща по Петърчо медено гърненце за баба Ценка — да си услади и тя душицата.

От друга приказна пътека щъркелът полита към земята, от която духа белият вятър, земята, където живеят черните хора. И ние, както дядо Матей воденичарят, може да повторим заръката му — да занесе за хората от сиромашките колиби като армаган най-тежкото имане — житеното зърно, дребното като мушица житено зърно, без което няма хляб, а без хляба няма хора.

Ангел Каралийчев изведе своите приказки от царските дворци, от покоите на царските синове и дъщери, доведе ги от далечните девет земи в десетата и ги засели по нашенските места, в тоя лъжовен, грешен и прелестен свят, в българските градчета и села, сред балканските гори и поляни, в стражишките кории, в крайдунавските полета, в нашите домове, тука — на най-хубавата земя.

Както и в живота, много от неговите приказки и разкази не завършват благополучно и щастливо. Няма безоблачно щастие за бедняшките деца, които напразно копнеят да се изучат. Нагла и безсрамна е философията на чорбаджиите: „За да бъдат нашите хлябове набъбнали и високи две педи, челата на ратаите не трябва да бъдат по-високи от два пръста.“

Напразно малката душа на Груйчо Тухларчето иска да полети, да вземе на лекокрилия самолет и майка си, за да не преде тя вретена за чужди хора, да не събира лятно време забравени самотни класове по нивите.

Изплашени от жестокия живот, зъзнат в своята мъка и самота несретните старци — дядо Божил, дядо Минчо, дядо Стоичко, дядо Тома… Единият разговаря със сивото си магаре, другият пази в старовремска ракла бронзово лъвче — надежда, останала от баща му. „Това са хора — въздъхва писателят, — които по селските сватби сядат на края на трапезата и бъклицата стига до тях празна.“

Приказките на писателя вървят редом с ония, които се трудят честно, не лъжат и не ограбват никого, вървят редом с ония малки, но силни ижо-мижовци, които милеят за свободата и помагат на слабите.

Ангел Каралийчев се вглежда с напрегнати очи в мрачините на живота, в неговите покрайнини и рисува как гладуват хората, които не са сторили никому зло. Пише за земята, която възнаграждава богато, но не тези, които са я поили с потта си. Пише за угасналите надежди, за измамените добряци, за ограбения смях, за излъганите доверия, запознава ни с цяла галерия от мили и скъпи нашенски хора, хвърлени от капиталистическа България в неизбродна горест и нищета. Те са намерили приют, милост и топлина само в голямото сърце на писателя.